Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (1)

Калитко

На юг от селото, по леко спуснатия към реката планински склон, пръснати на разни страни, пасяха стада овце.

Посред пасбището, растеше стар, самотен явор с голяма коруба, обгоряла от огън. По ниските му клони висяха, парцаливи и безформени, близо половин дузина овчарски торбички. Овчарчета, струпани накуп под вековното дърво, се изтягаха върху влажната трева и си бъбреха каквото им дойде. Всяко имаше да разкаже по някоя вярна или измислена историйка. А останалите слушаха прехласнато и шумно одобряваха разказаното:

— Бравос! Ей, че хубаво!

Особено Калитко, който минаваше за главатар на малката пастирска дружина, обичаше най-много да си съчинява. Той едва бе изкарал втори клас, тръгна и в третия, но по средата на учебната година чичо му Калитин го остави от училище.

Момчето бе твърде немирно и палаво, но беше и извънредно любознателно. То четеше, каквото му попаднеше, й след това винаги бързаше да го преразкаже. Децата с радост го слушаха.

В училището Калитко най-много обичаше уроците по география и естествознание. Помнеше много реки и планини по земята, беше чел за повечето тропически животни, знаеше тяхната природа, техния характер, с какво се хранят и как отглеждат малките си.

Понякога Калитко внезапно се опитваше да слиса пастирчетата с някой чуден въпрос и винаги сполучваше. Веднъж той попита:

— Момченца (в същност той казваше „монченца“, според местния говор), знаете ли коя е най-дългата река на света?

Искаше да блесне със своите знания.

— Не знаете, нали? Аз ще ви кажа: Мисисипи.

— А най-дълбоката? — попита едно от децата.

— Най-дълбоката ли? Най-широката и пълноводната? — подзе Калитко, като ситно-ситно запремигва с метличките на големите си кестеняви очи, мъчейки се да си спомни.

— Нил! — прибърза овчарчето Воспир.

— Не-е-е — махна с ръка Калитко.

— Нил! Нил и никоя друга! — разгорещено викна Агапи, като желаеше да подкрепи Воспир и да подбие славата на своя другар-всезнайко.

Агапи беше ниско, трътлесто момче. На бузата му личеше белег от изгоряло във формата на буквата Г.

— Най-пълноводната и дълбока река е Амазонка, в Южна Америка — отсече Калитко.

— Тъй! Ти все много знаеш — нацупено каза белязаното.

То беше малко завистливо и винаги отвръщаше на Калитко, затова двамата често се спречкваха. Нали беше неграмотно, хорските знания го дразнеха.

За да му запуши устата, Калитко бързо отвърна:

— Хей, момченце, аз чета! Не съм сляп като тебе.

— Имаш ли тук рога? — попита злобно Гапи, като сложи пръсти на челото си. — Щом нямаш, да мълчиш!

— Не е важно.

— Придаваш си важност. Нали си от голямото добрутро!

— Защо ми правиш тъй?

— Ти ми правиш тъй: ’гато питаш за реки и морета, знам си аз, че искаш да ме изпиташ. Ето кое не мога да търпя у тебе.

— Ей, Трътле, ако ми паднеш, ще си го изкарам с дарата!

— Нека!

— Спри сега! Хайде да се не разправяме с лошо.

— Няма!

— Глупчо!

— Хвалбешко!

Работата едва не стигаше до бой. Агапи ожесточено ругаеше, а всезнаещото овчарче току повтаряше: „Аз чета, не лапам мухи!“

По-право Калитко бе придобил тия познания най-вече от селския учител по естествознание — класния си наставник. Толкова бе любознателен, че дори и когато не посещаваше училище, той сподиряше учителя, за да му разказва за непознати страни, реки и морета.

Между това никое от овчарчетата не можеше — както си седи с подгънати под себе си крака — да скочи прав, без да подири опора о земята. А Калитко можеше. Той бе пъргав като пружина.

Друг път пастирчето задаваше нови и неочаквани въпроси и караше децата да се потят при дирене на отговора:

— Китът живи ли ражда малките си? Ами как се размножават охлювите?

След подобни питания, на които сам не знаеше добре отговора, Калитко също пламваше и честно отвръщаше:

— Вижте да ви кажа: за охлювите и аз не знам. Трябва да се пита учителя — и се заливаше с висок детски смях на хрумванията си.

Неговата любознателност нямаше граници. Трътлестото овчарче никак не беше право, когато му казваше:

— Ти пасеш и слугуваш на чича си, затова ти е широко около врата. Я да беше на наше място, да те бият всеки ден, че да те видим тогава каква песен ще ми запееш!

Но Калитко също имаше свои грижи, които често го караха да се задълбочава или да разговаря със своето любимо куче Селим за това, което го вълнуваше.

От някое време насам дори взе да става по-въздържан и повече не занимаваше децата с далечни и сложни неща. В живота на селото настъпиха промени, които го караха да забравя своето детинство и игри. Сетне той нямаше вече до кого да се допитва в Ягодово, да изучава това-онова.

Година бе изминала от онзи злокобен ден, когато полицията грабна и отвлече учителя по естествознание. Споменът за това зрелище никога не напусна Калитко. Той често налиташе в главата му и го правеше тъжен, безпокоен.