Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (153)

С какво най-много го учуди Агапи

Белязаното първо изтича да го посрещне при тясната пътека край поточето. Агапи и в отсъствието на гимназистката продължаваше да се упражнява в четене и писане, затуй лицето му беше изпоплескано с химически молив. Той запита:

— Ще си дойде ли тя? Хич не ми върви на мене: минахме по сметанката събиране и изваждане, а нали трябва и умножение, и делене?

— Потърпи, Гапи, и работата ще се оправи — отвърна овчарчето и на един дъх му избърбори радостта си.

Трътлето се впусна да му разправя новини: две ятачета от Ръжево били убити от ловните, а телата им изгорели на клада в гората…

За да избягнат отговорността пред възможно бъдещо възмездие, напоследък враговете взеха да изгарят труповете на своите жертви. А когато ловните се оттеглиха, намериха се двама горски стражари, които погребаха полуизгорелите трупове на ятачетата, за които ставаше дума.

— Издал ги някой си Белия кичур — горски надзирател.

— Издават, пък сетне погребват, нашите горски! — мрачно подхвърли Калитко.

— Пристигнаха при нас две еврейчета, които са избягали от един лагер, дето затваряли само евреи. Ти видял ли си — на гърдите им окачвали жълти звезди, да се разпознават.

— Знам работата. После?

— За малко ловните да ги впримчат, ама еврейчетата се изскубнали, когато видели големия огън, на който се пържели ръжевчетата.

— Друго?

Новините бяха много, но Агапи не бързаше да каже всичко като премълчаваше някои, и се държеше твърде подозрително.

— Другото оставих за подиря — каза той и ситните му зъби блеснаха в широка усмивка. — Имаш поздрав от майка си…

Калитко трепна и пребледня като платно:

— Имах си аз, Гапи, да кажеш, че и майка ми е тук!

Агапи продължаваше да се усмихва.

— Казвай, Трътле, не ме мъчи!

— Пристигна Петела с един войник…

Калитко изведнъж навъси вежди. Той недоумяваше и искаше да проговори нещо, но думите така си замряха на езика му.

— Ако не вярваш, върви там и го виж. — Трътлето посочи с ръка към гората. — При командирите…

Макар известието за Петела да го учуди най-много, Калитко не бързаше да иде нататък. Той искаше добре да обмисли какво да му каже, преди да се срещне с него. Освен това беше много уморен от безсънието през тия две нощи и трябваше да почине. И както лежеше на голата земя под скалата и си мислеше за това-онова, неусетно заспа. Но сънят му беше твърде неспокоен. В него се преплитаха чудно ясни образи и мисли: той ту се разправяше с Горица, ту спореше с писаря или Агапи…