Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (147)

Сърцето на една майка

След арестуването на писаря, Кула, която не можеше да забрави миналото, ходеше с душа, изпълнена със злорадо чувство. Веднъж дори тя бе тръгнала да се види със затворника и да го попита; добре ли му е като седи в тъмното?

Слънцето пареше високо от зенита, когато тя се намери във Велево и спря пред вратата на прогимназията. Но часовоят, който пазеше в будката под високия зид, бързо я прогони.

Кула се опита да възрази нещо, но войникът строго я заплаши:

— Махай се, докато е време, инак ще те тикнат в зимника!

Кула нямаше какво да прави. Подбра полата си, затъкна едина й край на кръста под престилката си и зашляпа с чехлички обратно по прашния път.

Но по-късно, когато се разнесе вестта за случката край малката горичка и ягодовчани уверено си шепнеха, че с Петела е свършено вече, тя пожела сама да се увери в истинността на тоя слух и отново потегли за Велево.

Тоя път тя тръгна с влака: не искаше да си трепе повече краката заради мъртвеца, когото никога вече нямаше да срещне, нито да му продума заветните думички, които лежаха на огорченото й сърце.

Когато стигна на Велевската гара, преди да слезе от вагона, тя видя от прозореца неочаквана картина: на перона, точно под часовника, придружен от въоръжен млад войник, стоеше писарят и разбърканите му коси блестяха на слънцето. Станционната камбанка почти допираше до главата му. За миг не й се стори, че самата камбанка е някаква примка, обхванала шията на Петела. От тая картина, родена от възбуденото й въображение, на Кула изведнъж прилоша.

Тя усети колената си силно подкосени. Свлече се с мъка по стъпалата на платформата и побърза да седне на пясъка, пред стоборките на станционната градинка. И остана да седи така, неподвижна, като си викаше:

— Ох, лошо ми е! Що ли ми стана така лошо?!

А когато подири с поглед арестанта, той беше изчезнал изпод камбанката.

Полковникът беше повярвал, че хитрините на неговата петорка ще му донесат по-сигурни успехи, затуй бърже се отказа от намерението да се саморазправя с „фантома“, който, въпреки всички изпитания, не отстъпваше пред никакви заплахи и увещания. Между това той, комендантът, беше вече убеден, че в тила на ловните няма „бандити“, нито някаква си черна ръка, която се е опълчила срещу личността му, а има друго — това стана явно при последното сражение над Велево, има партизани, които нападат и отмъщават из засада. Затуй заповяда да преместят затворника в общия арест в дълбокото мазе, а след това нареди да бъде интерниран в съседната околия, в един малък градец в полите на Пирин.

Докато Кула слизаше от едната страна на вагона, от другата вече се качваше писарят и конвоят след него. Това беше същият оня войник, който го питаше през вратата на килията с уговорените думички: иска ли клечка кибрит…

Кула се дигна от пясъка и застана там, дето преди малко стоеше Савата. Най-сетне арестантът се появи зад наполовина спуснатия прозорец на купето. Той стоеше прав, с гръб към машината, и Кула виждаше лицето му. Писарят беше страшно посърнал, с дълбоко хлътнали страни. Само очите му светеха с ярък блясък. Той смъкна докрай рамката на прозореца и седна на седалището. Кула почака с надеждата, че той ще се извърне към нея и тогава ще му викне със сърце, препълнено с неукротима ярост: „Петел, леко ли е? Макар да си направен от камък, опитай и ти тази попара!…“

Сетне щеше да се върне в село и да разкаже на хората: видях, когато бяха го повели да го бесят.

Но Савата гледаше неуклонно пред себе си, като на някои познати отвръщаше с едносрични думи: „да“ или „не“ И никой не можеше да разбере какво става в тоя миг в душата му.

Внезапно до нея долетя потайният разговор на двама мъже, които бяха застанали зад гърба й.

— И него ли?…

— Смятат го за ятак.

— Къде го водят?

— Сигурно по пътя ще го убият…

Кула трепна и още повече наостри слух. Но мъжете зашепнаха толкова ниско, че тя не можа да чуе нищо повече. Собствено Кула и друг път бе слушала тайно да се приказва, че Петела играе на въже, но не искаше да вярва, че той е чист пред самата нея. А сега нещо я жегна и тя помисли: „Сигурно ще го убият…“

Наистина не беше ли тя заслепяла в своята безкрайна омраза и не правеше ли грях спрямо тоя Петел? Трябваше да изучи по-добре това и тогава да се отдава на чувствата си.

В гърдите й се набра някаква твърда буца, която я задушаваше. Но следния миг, като си спомни за патилата, които беше преживяла, сърцето й отново се ожесточи.

Влакът потегли. Железата задрънчаха. Задрънча и нещо неприятно в главата на обидената ягодовчанка. Тя се надигна на пръсти и — ха, ха — да му викне… Но в същото време Савата извърна глава и едва сега съгледа своята бедна съселянка. И стана чудо — писарят се усмихна. Усмихваше се може би за първи път в живота си.

Кула замря и не можа да промълви дума.

Но изведнъж сякаш някакъв злокачествен цирей се пукна в сърцето й. Отровата му бързо се изля навън и престана да я души. Тогава майката на партизанчето смъкна черната си забрадка, размаха я над главата си и викна:

— Писаре, макар душата ми да гори, пак не съм ти душманин! На добър час… и нека господ да оправи всички, па и тебе!

Тя дори тръгна наред с движещия се влак. Вървя известно време, взе да потичва и тича, докато влакът засили движението си, сви по завоя на пътя и писарят изчезна от погледа й. Тогава бедната майка отново се забради, подбра с ръка полата си и тръгна направо по трасето на линията към Ягодово.

„Някоя луда“ — мислеха си тия, които не я познаваха.