Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (104)

Селим, спаси ни!

Горица седеше на камъка пред пещерата, зареяла угрижен поглед в мрака на нощта. Ненадейно тя дочу глух сигнал от блъскането на два камъка, който накара сърцето й да се обърне. Звукът идеше откъм тополовата горичка: клак-клак-клак!…

Девойката въздъхна. По лицето й се разля радостна усмивка: загубеният се връщаше в „къщи“.

— Умрях си от страх, докато те чаках! — посрещна го тя с неговите любими думи.

Сетне го прегърна и зашари с пръсти по гърба и лицето му, като питаше:

— Ти ли си, хлапенце? Дойде ли си, душичке? Здравичко ли си? Ох, намъчих се и намъчих заради тебе!…

Калитко не бързаше да й разкаже преживяванията си, тъй като все още му се струваха като невероятен сън. И за да избегне нови въпроси, той я прекъсна:

— Ти ми кажи, другарко, как е раната? Това е по-важно за сегичка.

— Все така, няма промяна — отговори девойката, — но не ме боли много. Сигурно защото се бях схванала от страх. Докато те нямаше, аз не мислех за болката си и тя по-малко ме мъчеше.

— Това е хубаво — заяви сериозно Калитко и добави: — Галиба ще ни се падне да сменяваме скривалището. Гората е пълна с ловни и на утрето ще има гонене…

— Тъй ли? Сигурен ли си? Ами сетне?!

— Трябва да решим сетнето.

Калитко й разказа патилата си спокойно, без всякаква украса и увлечения, на каквито бе способен често пъти. Девойката се хвана за главата:

— Лудост, боже мой! Какво нещо! Това момче така ще си отиде!…

А когато й обади за срещата си със Селим — и сетне как го изгубил от очи, — тя изпита страшно разочарование, каквото изпитваме за любим човек, когото сме загубили ненадейно и безвъзвратно, но все още загубата ни се струва като един лош сън.

— Върви го намери! Върви, върви — викаше тя, като го блъскаше по гърба.

Калитко отмина при поточето и викна на три пъти: Селим! — но никой не му отвърна.

— Къде ще го търсиш в тази тъмница? Той сам ще ни намери.

— Селим, спаси ни! Спаси ни, Селиме! — викаше със свито сърце Горица.

Влязоха в пещерата. Калитко свали пълната торбичка от рамо, бръкна и извади едва наченат войнишки хляб и дебел резен кашкавал.

Очите на Горица светнаха. Устата й се напълни с блажени слюнки. Тя каза:

— Само че — по мъничко! Налапаме ли се наведнъж, това е сигурна смърт: стомасите ни са изтънели като паяжина.

Взеха да дъвчат бавно и нерешително. И изведнъж до слуха им достигна някакъв необичаен шум. Трепнаха. Калитко се пипна за войнишкия нож и пълзешком тръгна навън. Погледна в мрака. Кучето бе спряло над потока и проточило шия, жадно лочеше.

— Селим! — Момчето хукна нататък.

Животното се сви по корем и почна радостно да скимти и да тупа с опашка. Калитко го внесе на ръце и го сложи при краката на девойката.

— Ето го! Радвай му се колкото щеш.

Животното лудо заскача около тях, търкаше се о краката им, ближеше ръцете и лицето на малкия и продължаваше да се радва.

Но най-много се радваше Горица.

— Селимчо, момчето на кака, спаси ни! — викаше тя целуваше окървавеното чело на кучето.

Сетне, като разбра, че е ранено, рече:

— Кой те рани, Селимчо?

Калитко обясни.

— Дай да го превържем — поиска тя санитарната си чанта.

Но раната не беше опасна и девойката заяви:

— Кураж, Селиме: ще ти мине като на кученце!

В появяването на кучето девойката виждаше добър знак и забравяше, че е гладна. В очите й, пълни с радостен блясък, гореше ярка надежда за спасение. Тя пак го замилва, зацелува и ласкаво му говореше:

— Спаси ни, Селиме! Помогни ни!

Кучето я гледаше с топъл и благодарен поглед. След дълги лутания то най-сетне беше намерило близки хора. Само дето не можеше да говори — да им разкаже теглото си, за да разберат колко е доволно от срещата.

Между това Селим нерешително протягаше муцуна и помирисваше яденето върху разстланата торбичка, но двамата партизани не се сещаха, че и животното е гладно.

По едно време тя се обърна към Калитко и ласкаво заговори:

— Той ще ни спаси, той ще ни спаси, ще видиш, че ще ни спаси!

— Да не вярваш — отвърна недоверчиво момчето. — По-добре да се надържаме на краката си.

Девойката не слушаше, а с развълнувано сърце си правеше такава сметка:

— Селим се яви, защото и отредът е близко. Той сега ще се затича и ще предаде на командира, че тук лежат двама загубени и чакат помощта на отреда. Нали, Селимчо?

В отговор на галените й думи кучето лавна и завъртя опашка.

— Разбра, разбра! — плесна ръце девойката. — Селим е умно и незаменимо кученце. Но виж как му се броят ребърцата… Гледай какъв си! Дай да го нахраним.

Тя раздели войнишкия хляб на три и даде едната част на кучето. Селим лавна, на един дъх изгълта пая си и пак лавна: аув!…

Горица посегна да му даде малко и от своя пай, но Калитко я задържа:

— Чакай, другарко! Ти не мислиш какво правиш. Аз не съм помъкнал цяла фурна хляб, я?!…

Написаха бележка и с парцалче от ризата на Калитко я завързаха около ремъчката на кучето.

— Върви, Селим! — заговори овчарчето, като го дърпаше към изхода и му сочеше посоката, където лежаха натъркаляните големи камъни. — Върви и предай на командира: ние чакаме, чакаме и пак ще чакаме, докато не умрем. Върви, върви, върви!

Селим сякаш разбра и веднага тъжно заскимтя. На него не му се разделяше с двамата партизани. Но не чака повторно да му напомнят и потегли навън. А при отвора на пещерата се спря и обърна очи. В тези очи имаше нещо много топло, човешки жално и неизразимо: може би той предчувствуваше някаква беда и се прощаваше с голяма мъка на сърцето…

Калитко излезе след него. Искаше да погледа как животното се носеше с устрем нагоре по стръмнината. Но ранният утринен здрач не му позволи.

Не след дълго смълчаната тишина отново бе пробудена и разтърсена от пушечни гърмежи.

— Стрелят му! — плахо рече Горица.

— От секретните постове…

— Дали ще го улучат?

Калитко захапа юмрук, без да отговори.

Чуха се и подгонящи викове: у-у-у!… И пак гърмежи.

Калитко замислено мълчеше.

— Селим, спаси ни! — добави девойката и захлупи лице върху влажната земя.