Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (56)

Чуждият чаршаф

Бричката, поставил ръце на гръб и със заметнат шинел на плещи, с разкрачен ход излезе от Пухлевата кръчма. След него вървяха двамата стражари. Той се извърна и продума нещо на Симо. Стражарят изтича в караулното помещение. Малко след това — ведно с караулния началник и двама младежи от наряда — всички тръгнаха към реката. Пътят им водеше нататък, дето върху пръстта сред картофището лежаха забравените лопата и търнокоп.

Когато отминаха известно разстояние, старшията изведнаж забеляза някакъв човек, който бързо кривна зад ъгъла на черквата. За малко той щеше да извика и да спре минувача: полицейският час още не бе изтекъл. Но като разбра, че това е писарят, навъси вежди и тежко изръмжа…

Портата затрещя под набъбналите ръчища на старшията. Дядо Ване отвори по долни дрехи и затърка очи, сякаш току-що бе станал от сън.

— В името на закона! — обяви с дрезгав глас шишкавият.

Неочакваните „гости“ нахлуха в двора, преровиха трите стаи на къщата, качиха се и в плевнята. Но дългото тършуване не принесе никаква полза.

— Какви са тия инструменти? — попита сърдито старшията, като посочи лопатата и търнокопа.

— Раснат от земята барабар с компира — подигравателно отсече домакинът.

— Свястно можеш ли да отговаряш?

— Ти не бери грижа. Аз съм стопанина и моя работа е къде захвърлям инструментите, когито не ми трябват.

— Копано е!

— Копам си компирите.

Селянинът се държеше и отвръщаше на дума — десет.

— Хвана ли те — прави си сметката!

От пруста се обади майката на Дядо Ване — полусляпа старица с побелели очи:

— Ване, турчин ли е тоя?

— Читак, мале, ама от по-друг чешит.

Старшията потрепера. А бабичката не спираше:

— Ами че, Ване, опали перустията и я метни на шията на баш читака!

— Трай, бабо — намеси се един от младежите, — тук се постъпва законно.

— С тебе не се разправям! — обърна се към нея старшията. Пръстите му току потреперваха върху бича, но той не смееше да се проявява в чуждия дом: нямаше друга заповед, освен да обискира по съмнение. Само въртеше глава: — Ще ви науча аз, дето храните шумкарите!

— Де, де! Пияни приказки не ща — ядосано викна Дядо Ване. — Ходи си… мърша!

Бяха готови да се хванат за гушите. Караулният началник застана между двамата:

— Задачата е да намерим укрито. Защо да се караме със селяните?

Бричката го погледна накриво. Следния миг камшикът му изфуча високо във въздуха, над главата на стопанина. И изведнаж нещо се бялна под куртката му…

— Още думичка и… — изкряска той.

Дядо Ване щеше да продума още думичка, но погледът му бе прикован от бялналата се вещ около кръста на старшията и изведнъж стана нещо чудно и съвсем неочаквано. Той посегна и го задържа за ръкава.

— Стой!

— Назад! — задърпа се старшията.

Тогава ръката на дългунестия се пъхна под куртката и издърпа оттам някакъв увит около кръста чаршаф. Крадецът ужасено отскочи назад.

— Аха! — подсмихна се под мустак Ване. — Ето разбойника, а вие сте нахълтали мене да тършувате. Право ли е, караулни?

Момчетата се засмяха, а старшията почервеня като морков.

— Само ти ли имаш чаршафи? — опита се да възрази той, обхванат от злобна треска.

— Отде го взе, питам? — твърдо отсече домакинът.

— Може да съм го намерил на пътя.

— На пътя? Но този път не минава през моята къща, така да знаеш. Засрами се, хайдутино! Да не бараш втори път зер… ръцете ти пречуквам!

Дядо Ване грабна търнокопа.

— Мене ли?!… — изрева шишкавият и посегна за пушката на един от караула.

— Това ти е занаят на тебе — да трепиш хората! Ама не си попаднал на майстор… — продължи другият, отметнал копачката над рамо.

За да прекратят свадата, караулният началник и стражарите изведоха старшията на улицата.

— Вземи си чаршафа, хей! Носи го на жена си! — викаше на глас Дядо Ване, подал глава през портата.

Старшията се топеше от злоба и безсилие, вървеше с наведена глава и неизменно предъвкваше:

— Аз ще те науча тебе! Ще ме познаеш добре!

Между това той си спомни за бързащия писар и внезапно подозрение проникна в душата му: „Този писар трябва да се следи… Той благоволява да си пъха гагата навред!…“ И продължително заръмжа.

Беше се хубаво разсъмнало. Пръстта по земята изглеждаше на петна, на петна от росата.

Жените бързаха с менци в ръка, упътени за чешмата.