Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (72)

Витко

Командирът бе научил за смъртта на пленения партизанин, но той съвсем не знаеше подробности по неговото жестоко убийство…

Познатият велевски барабанчик тропаше по своя закърпен с канап барабан и призоваваше народа да излезе на гарата, за да посрещне „победителите“ от гара Врабец.

Лампите по улиците пламнаха. Една шепа загрубели военни, селски господари и богати летовници тръгна за гарата. Военна музика свиреше тържествени маршове. Произнесоха се речи и шумно ура непрекъснато кънтеше над главите на тълпата.

А на стотина крачки по-нататък, в затъмнения район на гарата, смъкнаха от вагона петте войнишки трупа. Натовариха ги на кола и ги захвърлиха в единия край на селското гробище, мълком и тайно от народа. Колкото и странно да изглеждаше това отношение към загиналите, то бе правилно и съобразно с решението на коменданта: никой не биваше да научи, че не партизаните, а ловните бяха бити и „честта“ на техните началници бе помрачена.

Витко също бе откаран по тайни пътища в училището казарма. И това беше със сметка: не биваше да се буди недоверието на селския народ в силата на войската — съобщението на военните гласеше, че отрядът е почти изловен, а тук водеха само един пленник!

В една от класните стаи на прогимназията, дето бе въведен, младежът изведнъж се видя обкръжен от множество сърдити лица със святкащи очи. Струпаха се отгоре му като зли кучета. Капитанът с мишето лице и лачени ботуши пое разпита. Но това не доведе до нищо. Партизанинът не желаеше да отговаря.

Той бе дошъл на себе си от първото замайване. И като разбра, че бе сторил фатална грешка през време на сражението, реши да мълчи и само да мълчи. Тогава започна невиждан побой, какъвто човек трудно може да си представи. Витко се превърна на купчина окървавени парцали.

Особено нечовешки го биеше подполковникът.

Към полунощ го хвърлиха примрял в стаичката на училищния слуга. Сетне пак го изкараха и го мъчиха до сутринта. Уговаряха го да издаде ятаците и ония тайни кътища на гората, дето лежеше ограбеното във влака оръжие. Но Витко отказваше да говори.

Отново го върнаха в малката килия, а след минута пак го грабнаха и изправиха пред капитана. И пак го биха. А когато му поднесоха ядене, момчето не се докосна до него, въпреки че изпитваше голямо изкушение към храната, защото бе гладно. Витко предусещаше своята гибел и реши да не проявява малодушие.

Пак го отведоха в ареста. Цяла нощ вратичката на стаята се хласкаше проглушително. Душевният тормоз беше по-страшен от физическия. Ала момчето не скланяше глава: то бе сякаш онемяло.

Мъченията му продължиха и през деня. Джелатите все повече и повече се озверяваха пред твърдостта на младия партизанин. Сега го биеха в мазето. А когато накрая Витко изгуби съзнание и го помислиха за умрял, заключиха вратата и го оставиха там, потънал в локва кръв.