Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (47)

Влакът иде

Хората на Мануш извлякоха един паднал бор от гората, окастриха с брадвичка клоните му и го домъкнаха и сложиха върху релсите.

Когато всичко беше готово, четниците се отдръпнаха и зачакаха. На тях се бе паднал по-тежкият жребий, затова всички мълчаха като неми и никой нямаше желание за приказки. Само гледаха с четири очи какво ще заповяда Черния. Мануш не говореше много, но онова, което кажеше, се забиваше дълбоко в съзнанието.

— Не бързай! Пази спокойствие! Вслушвай се в моите нареждания!…

— Чуден човек, нали? — прошепна Верчето на годеника си.

— Когато сме в гората, само шеги се леят от устата му. Ще речеш, лекомислен момък. Но настъпи ли време за работа, цена няма. Да тръгнеш с него на акция никак не е страшно.

— Какво приказваш? — прекъсна Верчето. — Мигар тук може да става дума за някакво безстрашие? Нали куршумите не знаят милост?

— Не се плаши — отвърна Марин.

— Не се плаша, щом съм с тебе, но…

— Така и аз не се плаша, когато съм с Мануш. Ти ще го разбереш, но по-късно. Много смел и корав е той.

— Знам. Малодушните нямат място при партизаните.

Замълчаха. И пак загледаха — ще се подаде ли пушек от влака над хълма, край който линията избиваше като дъга и ярко блестеше на слънчевите лъчи.

Недалеч от двамата, притиснала гръб до едно дърво, Горица бърникаше в санитарната си чантичка. Проверяваше стъкълцата и бинтовете, наслагани в нея. На коленете й лежеше малка пушка.

— Дано не стане нужда, Горице — подвикна й Верчето, но ученичката не я чу.

На Верчето много й се искаше да не се пролива тоя ден кръв. Едва седмица се бе изминала, откакто дойде в отреда и не беше се нарадвала на своя Марин…

Черни пушеци замрачиха простора на запад. Партизаните се размърдаха, настръхнаха до един.

— Влакът иде!

— Не мърдай! Слушай моите команди! — изръмжа просто Черния.

Всички замръзнаха по местата си.

Влакът изсвири при завоя веднъж, сетне още веднъж. Кълбетата дим се увеличаваха и обгръщаха гората. Вълнението у партизаните стигна своя краен предел. Нервите им се изопнаха до скъсване. Но скоро щяха да свикнат с обстановката и сърцата им — да намалят своите луди удари, както е бивало много пъти преди.

— Иван, Алекси, Асен! След мене! — заповяда Мануш и се повдигна прегърбен от земята. — Останалите веднага по местата си във влака!…

Мусата, химикът и Марин тръгнаха пълзешком след помощник-командира.

Влакът изсвири за трети път. Изскочи от завоя. Виждаше се фигурата на машиниста, подадена от будката на локомотива. Той своевременно забеляза задръстената линия. Даде тревожен сигнал, намали скоростта. Влакът спря.

Огнярят пръв скочи наземи, последван от машиниста. Приближиха дървото и учудено заклатиха глави. Притичаха спирачите. Един от тях изруга:

— Работа на говедарчетата!…

Готвеха се вече да отместят препятствието. Но внезапно някой силно изсвири. Неусетно железничарите се видяха обградени от четиримата партизани. В гърдите им бяха насочени пушки и шмайзери. От храстите край железопътния насип наскачаха останалите четници и бързо се намятаха по стъпалата на влака. Потънаха в купетата. Горица вървеше начело. Любопитните, подали глави през прозорците на вагоните, подплашено се отдръпнаха назад…

— Отместете дървото! — заповяда Мануш.

Железничарите безропотно се подчиниха. Всичко ставаше със светкавична бързина. Втора заповед:

— Спирачи и началници да останат във фургона! Велко след тях!… Машинистът и огнярят веднага горе! Да карат бавно!…

Прислугата зае мястото си. В будката на машината се качиха химикът и Марин. С готови за стрелба пушки, те застанаха зад машиниста и огняря.

Последните двама, виждайки опасността, не се съпротивиха нито с най-малко движение.

Влакът потегли. Между това Мануш и Мусата бяха вече между пътниците и с останалите четници тършуваха за оръжие.

— Господа, никаква съпротива! — повтаряше често със святкащи очи Горица, като стискаше здраво карабината си. — Който се опита, ще бъде повален на място!…

И по другите вагони се чуваха същите предупреждения. Никой не мръдна. Пътниците бяха онемели от страх:

Имаше войници-отпускари, офицери, стражари, жени, мъже, деца. Оръжието веднага се изземаше. Агапи и Борис слагаха иззетото в широко платнище, постлано върху пода на един вагон. Партизаните мъкнеха и от останалите вагони.

Мануш прошепна на Радуил:

— На Врабец бягайте и заровете оръжието сред шумата в гората и пак на линия!…

С малка бързина и без свирене влакът трябваше да навлезе в гара Врабец. Машинистът и огнярят не биваше да подават глави навън и нито с очи, нито с ръце да дават знаци. Да седят по местата си като омагьосани. Такава беше заповедта.

Мануш предварително бе наредил пред вратите на вагоните да застане по един четник и да не позволява да се слиза. Други, без някой да разбере намеренията им, с бомби и пистолети в пазва, трябваше да нахълтат в помещението на караула, да обезоръжат войниците. Сетне с обраните бомби, пушки и картечница първа чета тръгваше към планината. А тези, които оставаха при вратите на трите вагона на теснолинейния влак — ако се появеше от невиделица някаква опасност, — щяха да бранят с оръжие в ръка отстъплението на другарите си.