Иван Хаджимарчев
Овчарчето Калитко (172)

Барабаните гърмят

Настъпи голям и светъл празник за народа от колиби, села и градове. Тържествено гърмяха барабани и весела музика заливаше улици и площади.

Ягодовчани напускаха фабрики, работилници, полета и домове и с букети в ръце се изливаха навън, да посрещнат партизаните. Военните камионетки зафучаха, отивайки да докарат оцелелите борци на съпротивата. Къщите бяха обкичени с червени знамена, зеленина и цветя. Върху лицето на всеки играеше радостна усмивка.

Радиото предаде, че старата власт е свалена най-сетне и на нейно място беше застанало правителството на народа. Лимонов изтърча в мазето на прогимназията и веднага освободи всички арестувани. След това, заедно с освободените, той арестува всички офицери. Войниците също му помогнаха. Само шофьорът Стаменко оказа съпротива, но подпоручикът бързо го застреля.

Комендантът и черничкият пристав се бяха укрили. Но за подполковника Лимонов никак не се безпокоеше: знаеше, че старият офицер, неповратлив от тлъстина, нямаше къде да избяга…

Междувременно той пусна патрулни двойки из трите села. Една картечница също бе поставена на балкона на читалището в Ягодово. Това бяха предохранителни мерки срещу всички ония тъмни сили, които можеха да се опитат да помрачат тържеството на народа.

Редом с тия грижи подпоручикът току се подсмиваше. Причината за тоя смях бе известна само на него: тая заран той на два пъти вече получаваше известие от подполковника, който го молеше да отиде при него и му даде съвета си какво да прави. Но Лимонов не бързаше. Той знаеше, че най-добрият съвет за човека-звяр щеше да дойде от страна на писаря…

Откъм Велево профуча мотоциклет и спря на площада пред Пухлевата кръчма в Ягодово. Първият партизанин слизаше от планината, придружен отзад на седлото от млад четник. Гърдите и на двамата бяха окичени с червени ленти.

Лимонов се затърча при спрелия мотоциклет и козирува:

— Всичко е мирно и спокойно, другарю командир! Офицерите са арестувани…

— Подполковникът?… — кротичко попита по-старият партизанин, като свали фуражка и изтри потното си чело.

— Хотел „Веселин“… трети етаж… — повторно козирува подпоручикът.

Моторът загърмя. Пътниците полетяха към Маслово.

— Дано не е избягал.

— Не вярвам да е имал тоя кураж.

Щом масловчани угадиха пристигането на първите партизани, изведнъж се струпаха около тях и с викрве и ура искаха да дигнат на ръце скъпите гости. Но мотоциклетистът даде някакво нареждане на другаря си. Младият, стиснал здраво шмайзера си, накара тълпата да се отдръпне и да направи широк полукръг пред сградата на хотела.

Пътниците, придружени от хотелиера, бързо, намериха търсената врата и единият натисна бравата. Беше заключено. В това време отвътре се обади спотаен и изплашен глас:

— Лимонов, ти ли си?

Плющяха победни знамена и музика и барабани оглушаваха улици, площади и цялата природа. Народът от колиби, села и градове нестихнало тържествуваше.

Само една майка, с тиха и кротка скръб в очите, седеше пред чичо Калитиновата къща. Тя тихичко гледаше по двете страни на улицата и чакаше: ще се зададе ли нейният сокол, нейното пиле…

Няколко дни след това бяха издирени и двата трупа — на Горица и Калитко. Червенокосия и група другари ги положиха в ковчези и ги откараха с камионетка към долината на Марица. Сега двамата юноши-партизани лежат един до друг под братската могила.