Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (98)

97.

Двамата с Полин се бяхме изгубили в нашия малък свят, държахме си ръцете и наблюдавахме прибоя, когато Фентън влетя през двойните врати на терасата.

— Джак, Волпи е изчезнал.

— Мислех си, че на всеки десет минути правиш проверки. Че вратите са с двойни резета и са заключени?

— Така беше, Джак. Заклевам се. Трябва да се е измъкнал само преди няколко минути.

За щастие ние с Полин вече бяхме облечени. Последвахме Фентън към плажа. Огледахме крайбрежната ивица в двете посоки. Нищо. Волпи бе изчезнал.

— Сигурно е тръгнал на запад към къщата на Блейкли. Така поне има някакъв шанс — рекох аз.

Тримата се втурнахме към гаража. Полин седна зад волана и ние се понесохме по дългия черен път, а след това по шосето към града.

— Не можем да оставим нещата така — казах аз.

Полин винаги караше по-бързо, отколкото аз бих се решил, но сега натисна педала до краен предел. Беше почти два след полунощ и шосето бе пусто. Изминахме още към километър, после свихме наляво в посока Франклин Коув.

— Спри тук — казах на Полин. — Крайбрежната ивица минава зад онази дюна. Или сме го изпреварили, или всичко е свършено.

Скочихме от колата и се закатерихме по дюната. Сърцето ми щеше да се пръсне, когато най-сетне стигнахме горе.

Бяхме закъснели. Волпи имаше преднина от стотина метра и със сетни сили драпаше през пясъка, за да се добере до няколкото големи вили, кацнали на самия плаж.

Въпреки всичко ние се втурнахме след него и бързо започнахме да скъсяваме дистанцията помежду ни. Но Волпи, който ни беше забелязал, тичаше да спаси живота си и надали щяхме да го настигнем, преди да се е добрал до най-близката къща.

Както се препъвах тромаво по пясъка, чух пистолетен изстрел зад гърба си. Двамата с Фентън се обърнахме и видяхме Полин с нейния „Смит и Уесън“ във все още протегнатата й ръка. След това тя стреля повторно.

Вторият изстрел едва не улучи Волпи.

Той спря на място и вдигна ръце.

Продължавахме да тичаме. Фентън стигна пръв до него. С цялата си тежест от сто и двайсет килограма той се стовари върху Волпи и го събори по гръб. След секунда всички се нахвърлихме върху него с юмруци, изливайки всичкия гняв и отчаяние, събирани през последната година.

— Стига — каза Полин. — Това е достатъчно.

Но Фентън не беше свършил. Грабна шепа пясък и я натика в устата на Волпи. Той се задави, взе да плюе и изломоти нещо.

След това и аз грабнах шепа пясък и я наблъсках в устата му.

— Какво се случи с Питър? — извиках в лицето му. — Ти беше там, нали, Франк? Искам да знам какво се случи.

Той продължаваше да плюе и да се дави.

— Не… не — успя само да изрече.

— Франк, искам просто да чуя истината. Има ли значение какво ще ни кажеш сега тук! Никой друг, освен нас няма да разбере.

Волпи поклати глава отрицателно и Фентън напъха още една шепа пясък в устата му. Последва нов пристъп на плюене и давене. Почти ми стана жал за него.

Този път му дадохме малко време да си поеме дъх и да се съсредоточи.

Но Гидли явно не искаше да го остави на мира.

— Сега знаеш как се чувствах аз, когато твоят приятел ме посети на лодката. Той се опита да ме удави. Не можех да дишам! Гълтах солена вода. Какъв е вкусът на пясъка, Франк? Искаш ли още?

Волпи вдигна ръце пред лицето си. Продължаваше да се дави, но донякъде бе успял да прочисти устата си.

— Нюбауър нареди на неговите горили да убият брат ти. Все още не знам защо. Не бях там, Джак. Как можа да си го помислиш? Божичко, аз харесвах Питър.

Исусе Христе, беше ми приятно да чуя това — най-после да измъкна истината! Просто да я чуя.

— Това е всичко, което исках, Франк. Истината. Престани да цивриш, лайно такова.

Но Волпи още не беше свършил.

— Ти нямаш никакви улики. Нюбауър е прекалено едра риба за теб, Джак.

Нанесох му едно дясно кроше и това определено беше най-добрият удар в живота ми. Волпи падна по лице в пясъка.

— Дължах ти го, копеле.

Фентън сложи ръка върху тила на Волпи и натисна главата му в пясъка.

— И аз.

Поне вече знаех истината. И това беше нещо. Замъкнахме този жалък задник Волпи до колата и го върнахме обратно в къщата.