Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (50)

48.

По-късно същата сутрин положението изглеждаше още по-зле. Имах успех — с обратен знак.

Хвърлих един поглед на разхвърленото бюро на Надя Алпър и направих всичко възможно да прикрия тревогата си. Алпър беше помощник–областният прокурор, на който бе възложено разследването. Състоянието на нейния офис, забутан из един от горните етажи на бившето кметство на Сийфорд, не говореше за висока степен на организираност или готовност. Всеки сантиметър от бюрото й беше зарит с полицейски доклади, доклади на съдебни лекари, телефонни указатели, бележници, касети и смачкани опаковки от заведенията за бърза закуска в метрото.

Докато тя се ровеше в книжата, малки облачета прах се процедиха в сноповете слънчеви лъчи, влизащи косо през прозорците.

— Знам, че е тук — настояваше Надя. — Преди минутка го видях.

— Вие единствена ли се занимавате със случая? — попитах аз с колкото е възможно по-спокоен глас.

Нюбауър имаше на разположение цяла армия от адвокати за по петстотин долара на час, които можеха да му подсигурят защита, устойчива като бронежилетка. А Питър, както излизаше, разполагаше само с един млад, лошо платен и преуморен помощник-областен прокурор, воюващ за справедливост.

— По случая работи и един детектив, който в момента е в Монток и разпитва хората — отговори тя. — И трябва да ви кажа, че това не е първият ми случай.

— Не исках да намекна…

— Това е третият ми случай.

И двамата изразихме прискърбие поради факта, че голяма част от доказателствата, сочещи, че Питър е жертва на престъпление, са косвени. Според нея най-силните ни карти бяха медицинският доклад на Джейн и снимките на обезобразеното тяло. Накрая тя все пак успя да изрови липсващата папка и двамата я прегледахме заедно. Към нея бяха прикачени копия от рентгеновите снимки, които разкриваха множество счупени кости и фрактури на черепа, пречупения гръбначен стълб, както и снимките на белодробната тъкан.

Както бях скапан в момента, съвсем ясно си представих какво са представлявали последните минути на брат ми. Стана ми ужасно зле.

Някъде изпод купчините книжа зазвъня телефон. Тя започна да рови в тях и с лакътя си успя да събори чашка с кафе, към снимките потече кафява вадичка. Побързах да ги измъкна от пътя й, но няколко все пак се изцапаха. След внимателното им избърсване с хартиена кърпичка белята беше поправена, но аз изпитах желание да прибера снимките и да ги отнеса у дома.

— С какво бих могъл да ви помогна? — попитах накрая.

— С нищо. Вие сте все още студент по право, господин Мълън. Ние тук сме в добра форма. Доверете ни се.

— Добре — казах с въздишка. Какво друго бих могъл да кажа? — Но аз все пак бих могъл да ви помогна, Надя. Дори да ви нося кафе и сандвичи.

— Какво се е случило с лицето ви? — попита тя накрая.

Личеше си, че решението й е окончателно и се опитва да смени темата.

— Пребиха ме. Най-вероятно са същите хора, които са убили Питър. Нюбауър е в дъното на всичко.

— Защо не предявите обвинение? — попита ме тя. Сбърчих нос и поклатих глава.

— Вие и така сте затрупана с работа, както се вижда.