Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (66)

64.

Видях Калтака в една ужасно студена февруарска сутрин. Това се случи малко преди щатът Тексас да изпълни смъртната му присъда. Бяхме разделени от плексигласовата преграда между помещението за наблюдателите и камерата на смъртта.

Предишната сутрин двамата с Полин взехме самолет до Далас, после наехме кола и карахме три часа до Хънтсвил. В последната минута затворническите власти анулираха разрешението за лично посещение. Тъй като бяхме в списъка на личните посетители на Калтака, разрешиха ни да наблюдаваме екзекуцията.

Заедно с прабабата на жертвата и един по-стар и от нея затворнически репортер бяхме единствените зрители. Видяхме Калтака едва когато го вкараха с инвалидния стол в камерата за екзекуции малко преди осем часа сутринта.

Калтака беше прекарал в килията на смъртниците цели двайсет години. Те му бяха отнели ужасно много. Нямаше и помен от едрия бивш бодигард на последната снимка, която бях видял. Макар че все още беше огромен мъж и тежеше близо сто и четирийсет килограма, изглеждаше преждевременно състарен. Дългата му коса и брадата бяха станали сиво–бели. Преди три години дегенеративният артрит на бедрените кости го бе принудил да седне в инвалидния стол.

Под наблюдението на началника на затвора и затворническия свещеник един от пазачите му сложи очила. След това постави лист на нивото на гърдите му. Макар да беше под въздействието на успокоителни, той успя да прочете с изненадващо писклив глас:

— Този затвор и моето правителство вече ми отнеха най-хубавите години от живота ми. Тази сутрин ще ми отнемат всичко, което ми е останало. Те ще извършат убийство. Боже, смили се над душите им!

Обърна глава и ме видя на първия ред. На лицето му се изписа благодарна и нежна усмивка, която дълбоко ме покърти. Трябваше да преглътна сълзите си, а Полин стисна ръката ми над лакътя.

Следващите минути бяха кошмарни. Докато леденият дъжд биеше в гофрираната ламарина на покрива, затворническият свещеник прочете двайсет и третия псалм. След това пазачите вдигнаха Калтака и го сложиха на носилката на колела.

Видът му на белокос и крехък старец, затворническият инвалиден стол и професионалната ловкост на пазачите създадоха лъжливото впечатление, че наблюдаваме медицинска процедура, която ще подобри състоянието на един болен. Това впечатление се засили, когато санитарят вдигна белия му ръкав и оголи едрата дясна ръка на Калтака. Намери подходяща вена, намаза мястото с памучен тампон и вкара иглата.

Директорът, един невероятно симпатичен на вид, около шейсетгодишен мъж, видя, че иглата е прикрепена, и вдигна дясната си ръка. Това беше знак да пуснат първата доза отрова.

След по-малко от трийсет секунди той отново вдигна ръка, нареждайки да пуснат хидрохлорид, който щеше да сложи край на живота на Калтака.

През цялото това време очите на Калтака бяха вперени в моите. В последното си писмо той ме беше попитал дали искам да бъда свидетел на екзекуцията му. Искаше да бъда там, за да може да погледне в очите поне един човек, който вярва в неговата невинност. Направих всичко възможно, за да бъда достоен за този суров поглед.

В последните си минути на земята Калтака се опита да изпее началните думи на една стара песен на братята Олмън, която харесваше още от детските си години: Отиваме на село, мила, искаш ли да дойдеш? Отиваме на село, мила, искаш ли да дойдеш? Някак си успя да изрече тези думи.

Хидрохлоридът най-накрая подейства. Така рязко му свърши въздухът, сякаш някой му нанесе страшен удар в огромния гръден кош. Той се люшна силно напред и опъна до скъсване каишките, а очилата му изхвърчаха на бетонния под.

Бе осем часът и седемнайсет минути. Лекарят на затвора обяви, че екзекуцията по нареждане на държавата е изпълнена и Калтака е мъртъв.

Двамата с Полин мълчаливо напуснахме затвора. Чувствах се напълно празен. Бях почти толкова зле, колкото в онази нощ, когато видях трупа на Питър на плажа. Имах чувството, че съм ги предал и двамата.

— Този човек беше невинен — казах аз на Полин, докато пътувахме обратно към Далас. — А Бари Нюбауър е убиец. Трябва да направим нещо за тоя кучи син. Една доза хидрохлорид би свършила добра работа.

Тя се пресегна и нежно взе ръката ми. След това тихичко изпя: Отиваме на село, мила, искаш ли да дойдеш?