Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (55)

53.

Взех чаша тъмно пиво „Гинис“ с мен на предната веранда и наблюдавах как закъснелите летовници се отправят обратно към големия град. Много скоро Хамптънс отново щеше да се превърне в сигурно място за своите мечтателни обитатели. Седнах на хладната плоча и си припомних цялата вечер. Каква ужасна катастрофа. Дори започнах да се чудя дали Дана не е разбрала някак, че Полин е тук. Беше напълно възможно.

Стана късно, наблюдавах преминаващите луксозни возила и все едно че броях овце. Леко се унасях, когато една полицейска кола изскочи с шумно свистене иззад ъгъла, движейки се срещу устремения на запад трафик.

За моя изненада колата зави по нашата алея и се закова на място. От нея изскочиха Франк Волпи и някакъв непознат сержант. Какво ставаше, по дяволите?

— Имаш ли нещо против да ти задам няколко въпроса? — попита Волпи, като стигна до верандата.

— Има ли значение какво мисля аз, Франк?

— Всъщност не. Къде беше през тази нощ?

— Тук. Защо?

— Някой току–що е изпепелил до основи къщата на Сами Джиамалва — каза Франк. — Професионална работа. Сигурни сме, че той е бил вътре.

Все едно че някой ме прасна по главата с кухненския тиган. Спомних си за снимките, които някой ни беше подхвърлил в „Мемъри“. Снимката на Сами бе направена в неговата „Кухня за душата“: Сами с цигара и чашка кафе в ръката. Снимката показваше един жизнен двайсет и три годишен мъж, който се готви да се захване с любимата си работа. Портрет на стилиста на младини.

Изведнъж си спомних дребните двойки цифри, изписани с молив под всяка снимка.

Мигновено осъзнах, че това може да бъде важна улика и че цифрите на Сами (6–5) бяха най-малките.

Волпи все така стоеше, вторачил поглед в лицето ми.

— Някой може ли да потвърди, че си бил тук през последните два часа?

— Какво ти става, Франк? Наистина ли мислиш, че съм изгорил до основи къщата на Сами? Семейството ми вече го няма и сега се заемам с приятелите си, така ли?

Бях направо бесен, но това не беше нищо в сравнение е паниката, която ме обзе, като осъзнах на каква опасност бях изложил приятелите си.

— Имаш ли нещо против ние с полицай Джордан да огледаме наоколо?

— Всъщност имам нещо против — отвърнах аз, но Джордан вече се беше отправил към гаража.

— Ей, няма да влизаш там — извиках аз.

Последвах го и застанах до него. Той вдигна вратата на гаража и с лъча на фенерчето си обходи задръстеното пространство. Лъчът бавно премина по тъмносиния лъскав мотоциклет на Питър.

— Страхотна тротинетка — каза той и се ухили. — Струва близо двайсет бона, нали?

— Онова, което вършите в момента, е незаконно — рекох аз. — Хайде навън, а? Измитайте се от гаража.

Той се наведе и отвори кутията с изрядно подредените инструменти на БМВ–то. Какво търсеха тези хора, дявол ги взел?

Пристъпих напред и го сграбчих за рамото.

— Много ще съм ви благодарен, ако си тръгнете веднага. Махнете се от мотоциклета.

Джордан се изправи и ме блъсна в гърдите. Политнах назад към Франк Волпи, който ни беше последвал в гаража. Волпи мигновено ми изви ръцете отзад и даде възможност на Джордан да ме удари в това положение.

Ако първият удар не успя да счупи отново почти заздравялото ми ребро, вторият определено го стори.

— Арестуван си за възпрепятстване на полицейско разследване и за нападение над полицай — каза Волпи.

Хилеше се, докато ми слагаше белезниците и ме влачеше към колата. Не си направи труда да ми прочете правата и аз разбрах посланието: нямах никакви права.