Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (47)

45.

Когато спечелиш една битка, си мислиш, че това е най-вълнуващият спорт на света. Паднеш ли, разбираш какъв глупак си бил. Щом отлепих лицето си от пода на гаража и направих инвентаризация на пораженията, разбрах, че трябва да се добера до болницата.

Мислех, че ще ми се наложи да събудя Мак или да извикам Ханк, но когато се изправих на краката си, почувствах, че ще успея да се справя сам, което беше за предпочитане. Наистина влязох да видя как е Мак. Спеше си като осемдесет и шест годишно бебе.

Намерих ключовете и подкарах стария пикап на баща ми към спешното отделение на Саут Хамптън. Макар че беше още към четири часа сутринта, пътуването ми отне около трийсет и пет минути.

В нашата част на Лонг Айланд не стават много сбивания. Саут Хамптън не е Източен Сейнт Луис. Когато влязох в спешното отделение, доктор Робърт Уолко заряза кръстословицата в „Ню Йорк Таймс“ и съсредоточи вниманието си върху моето лице.

— Хей, Джак — каза той, — отдавна не сме се виждали.

— Хей, Робърт — успях да произнеса аз. — Трябваше да видиш другия.

— Разбира се.

— Не бъди толкова сигурен.

Като начало той много внимателно и основно почисти раните ми. След това ме сложи да легна под една яркооранжева лампа, наблъска лицето ми с новокаин и го заши. Кожата ми беше овързана като кънките на хокеист. Направи ми двайсет и осем шева.

Уолко смяташе, че е свършил добра работа и почти няма да ми останат белези. Не се притеснявах прекалено за това. Никога не съм се смятал за хубавеца на фамилията. Даде ми пластмасова тубичка с викодин за ребрата ми (рентгенът показа, че имам три счупени ребра) и ме отпрати. Случилото се тази нощ беше още едно нещо, което дължах на Бари Нюбауър.

А аз ги броях.