Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (100)

99.

След дългите месеци на подготовка, в които мислех единствено за този съдебен процес, учех заради него, разследвах и трупах доказателства, моментът на истината най-сетне бе настъпил. Исках справедливост за Питър и навярно бе възможно да я получа — ако бях достатъчно добър, ако можех да се владея, ако на практика успеех да победя Бил Монтроуз макар и само този единствен път. Честно и почтено.

— Разполагам с някои решаващи доказателства, които трябва да представя на съда — казах аз. — Но преди това искам да изясня нещо относно ареста на Питър за притежание на наркотици. Това се случи във Върмонт преди осем години. Аз бях на двайсет и една и учех в колеж, а Питър, който бе на тринайсет, ми бе дошъл на гости. Една нощ някакъв местен полицай ни спря заради счупен заден фар. Намери претекст да претърси колата, която бе на съквартиранта ми, и откри цигара с марихуана под шофьорската седалка. Ето това се случи. Знаейки, че смятам да кандидатствам в юридическия факултет, макар че всъщност изминаха още няколко години, преди да вляза в Колумбийския университет, Питър настоя да каже, че цигарата с марихуана е негова. Не беше негова. Казвам ви това, за да изясня нещата и за да ви покажа, че макар и да не беше светец, Питър бе най-добрият брат, какъвто всеки би пожелал да има. Каквото и да видите оттук нататък, моето мнение няма да се промени. А сега, ако обичате, оправете осветлението — продължих аз. — Народът има две веществени доказателства, които бихме искали да покажем.

Марси се покатери по една сгъваема стълба и нагласи двата 1500–ватови прожектора така, че заляха със светлина един близо шестметров отрязък от страничната стена. Някъде в центъра на осветеното пространство аз залепих една голяма цветна фотография.

На нея се виждаше едно току–що проходило розовобузо хлапе, уютно и топло загърнато с палтенце, поръбено с еленова кожа. Детенцето бе заобиколено от пухкави животни играчки.

— Това е корицата на миналогодишния коледен каталог на фирмата за играчки „Бонтаг“, която сега е притежание на Бари Нюбауър. Ще ви прочета какво пише в този каталог: „Бонтаг“ е най-преуспяващият производител на играчки и мебели в света. Трите пухкави лъвици на корицата са изключително популярните Снеха, Сайда и Мета, от които са продадени десетки хиляди екземпляри по целия свят. В този каталог ще намерите двеста страници, пълни със снимки на детски играчки, облекло и мебели за детски кът. Народът ще предложи тази снимка като веществено доказателство Б — казах аз. След това огледах залата, подобно на боец в зловещите секунди на затишие, преди да е гръмнал първият снаряд. — А сега народът ще покаже веществено доказателство В.

— Трябва да ви предупредя, че веществено доказателство В съвсем не е така красиво като коледния каталог на „Бонтаг“ — казах аз. — Всъщност, ако сте пред телевизора заедно с децата си, по-добре ги помолете да излязат от стаята.

Бавно се приближих до масата и вдигнах един плик с големината на стандартна папка. Вперих очи в Бари Нюбауър и гледах да издържа на погледа му, докато не забелязах първите следи от паниката в присвитите му очи.

— Картините, които предстои да видите, съвсем не са мили и пухкави като предишната. Те са жестоки и страшно конкретни. Ако въобще възхваляват нещо, това определено не е семейството или децата.

— Възразявам! — извика Монтроуз. — Категорично възразявам срещу това!

— Нека веществените доказателства да говорят сами за себе си — каза Маклин. — Продължавай, Джак.

Сърцето ми така яростно биеше в гърдите, сякаш се борех за живота си, но заговорих със свръхестествено спокойствие.

— Ваша чест, народът призовава госпожица Полин Грабовски.

Полин бързо се приближи до свидетелската скамейка. Личеше си, че няма търпение да изиграе своята роля, каквото и да означаваше това за кариерата й.

— Госпожице Грабовски — започнах аз, — какво работите?

— Частен детектив съм. Работех за юридическата фирма на господин Монтроуз.

— Колко дълго работихте там?

— Десет години.

— Какви бяха перспективите ви във фирмата?

— За десетгодишен период бях повишена пет пъти. Всяка година получавах премии за допълнително извършена работа, които надвишаваха най-малко със сто процента планираната премия. Самият господин Монтроуз ми каза, че аз съм най-добрият детектив, с който му се е случвало да работи през двайсет и пет годишната си практика.

Не можех да не се усмихна, като забелязах смущението на Монтроуз.

— А сега, госпожице Грабовски, кажете ни каква роля сте играли в разследването на този случай.

— Е, направих рутинните проучвания, разговарях с потенциални свидетели, събирах документи…

— Ще насоча вниманието ви към четвъртък, трети май. Присъствахте ли на една среща в мотел „Мемъри“?

— Да.

— Какво видяхте там?

— Личната колекция от снимки на Сами Джиамалва. Прегледах няколко десетки черно-бели фотографии.

Ето сега щеше да започне всичко.

Движенията ми бяха като в забавен кадър… вадех снимките сантиметър по сантиметър.

— Госпожице Грабовски, това ли са снимките?

— Да.

— В същото състояние ли са, в каквото ги видяхте първия път?

— Да.

— Ваша чест, народът предлага на съда веществено доказателство В, тринайсет стандартни черно–бели снимки.

— Възразявам! — изкрещя Монтроуз.

Маклин му направи знак да мълчи.

— Отхвърля се. Това веществено доказателство има връзка с процеса и неговата автентичност е удостоверена от квалифициран свидетел. Позволявам да бъде прието.

Държах първата снимка, все още скрита за публиката, и внимателно я разглеждах. Пак ми призля при вида й.

След това се приближих до стената и залепих снимката до корицата на коледния каталог на „Бонтаг“. Едва когато се уверих, че е здраво залепена за стената и не стои накриво, отстъпих назад.

Оставих Моли да се приближи и да я закове с камерата в близък план.

Първото нещо, което поразяваше наблюдателя, бе яркото осветление. Дори в тази добре осветена стая снимката пламтеше като неонова реклама в нощта. Такова осветление има в операционните и в моргите. То запечатваше всяка вена, фоликул и петънце в една кошмарна хиперреалност.

В тон с яркия блясък на осветлението бяха безумните изражения на двамата мъже и жената, както и разгорещените им движения. Те бяха събрани в центъра на снимката, сякаш жената гореше, а двамата мъже се бяха сгушили до нея да се стоплят.

Чак след като окото свикнеше с ярката светлина, човек можеше да забележи, че жената между двамата мъже е Стела Фицхардинг. Мъжът, който правеше анална любов с нея, беше Бари Нюбауър, а легналият по гръб под нея беше брат ми.