Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (37)

35.

Залезът смекчи цвета на небето, когато ние напуснахме Мейдстоун и поехме по Фърдър Лейн, едно от най-шикозните местенца в града. Това е една от онези улици, където къщите за 5 милиона долара се открояват със скромността си. С нея може да се мери само Уест Енд Роуд с изкуственото езеро Георгика и имения от рода на Квеле Барн и Грей Гардънс.

— Извън Детройт — каза Полин, — в Бирмингам и Обърн Хилс, има някои шикозни изолирани зони, където живеят червенокрили дроздове, но те не могат да се сравняват с това място. Когато бях малка, обичахме да ходим в Бирмингам, за да гледаме коледните илюминации.

— Никой не разбира колко прекалено и нелепо е всичко това. Тези хора си купуват къщи за десет милиона долара, а след това ги събарят.

Една импозантна къща преливаше в друга и колкото и да бяха направени с вкус, имаше нещо странно в този район. Изглеждаше ярък и нагласен, сякаш го гледаш от екрана на цветен телевизор, едно много богаташко предградие, където се виждаха ферарита вместо автомобили комби и всякакви мръсни следи от деца бяха идеално издухани.

— В странни времена живеем — рекох аз. — Всички вярват, че са на косъм да станат богати. Мисля, че се дължи на нещо, което слагат във водата.

— Всяка седмица си купувам билети от лотото и пия само минерална вода — каза Полин.

Разговорът отново се насочи към убийството на Питър и разследването.

— На практика отзовах всичките си приятели — рекох аз.

— Защо го направи, Джак?

Разказах на Полин какво се е случило с Фентън на лодката му, как Ханк е бил уволнен от работа и че някой е следил Марси и Моли.

Полин само кимна.

— Спомняш ли си какво ти казах за върхушката, момко?

— Аз съм на двайсет и осем, Полин.

— Ъхъ — кимна тя. — После бръкна в чантата на рамото си и измъкна оттам малък револвер. — Стрелял ли си по някого? По теб стреляли ли са?

— А ти? — попитах я.

— Вече ти казах. Аз съм от Детройт.

Гледах как засмените очи на Полин съсредоточено се взират в пътя и как косата й се развява назад от бриза и осъзнах, че единственото уместно нещо, което мога да направя, бе да млъкна и да се усмихна. Защото като седях до Полин се чувствах щастлив. Беше толкова просто.

— Остани за вечеря — рекох аз — и ще те запозная с пицата на Сам. В добри дни я сервират наред с пица „Джон“ и пица „Ломбарди“.

— Много висока оценка. Но трябва да се прибера. Може би друг път.

— Артишок с бекон, царят на заливките за пица?

— Много си упорит.

— Всъщност, когато става въпрос за жени, бързо се обезкуражавам.

— Може би е време да го преодолееш.