Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (38)

36.

Моят мотоциклет — предполагам, че вече беше мой — все още бе паркиран пред къщата. След като Полин ме остави, аз стоях до него, проследявайки оранжевите задни светлини на колата й, които се загубиха в далечината по пътя за Манхатън.

Стори ми се прекалено рано, за да се кротна тази нощ. А и бях малко обиден, задето Полин беше отклонила поканата ми за вечеря. Харесвах я. Мислех си, че и тя ме харесва. Разбира се, че си го бях въобразил, както си въобразявах, че Дана си пада по мен. И тъй като нямаше къде да отида, нито с кого да отида там, аз се метнах на мотоциклета и поех на запад.

След като излязох от града, завих по старата магистрала за Монток, един доста натоварен път, пълен с шеметна поредица от дупки и издатини, които навремето ни бяха предложили, на мен и на Питър, първите усещания за генитален гъдел. Бяхме го кръстили Пътя на малките желания, защото, ако пътуваш достатъчно бързо, когато преваляш билата на хълмовете, точно това изпитваш.

В онази нощ аз си мислех едновременно за Питър и за Полин, когато натиснах газта и се понесох с пълна мощност. Да живее пътя на малките желания, помислих си аз.

Много скоро се върнах на шосе № 27 и се понесох покрай вили под наем и модни ресторанти. С всяко качване ставах все по-добър на мотора, учех се как да се накланям навътре на завоите, овладявах ритъма на лоста за газта и амбреажа. Може би нещо от Питър се предаваше на мен.

Когато напуснах шосе № 27 и завих по Блъф Роуд, ми хрумна, че всъщност следвам маршрута на Питър от онази последна нощ. Не ми приличаше на случайно съвпадение.

Имението на Нюбауър се намираше на по-малко от четвърт миля нагоре по шосето. Когато видях отворените порти, неволно спрях и след това завих към тях. Изминах стотина метра и угасих мотора и фаровете. А после плавно се спуснах надолу към плажа.

Прибрах мотора в гъстите храсти на последната дюна, събух си маратонките и седнах на хладния пясък точно където свършваше обсегът на прилива.

Всичко наоколо ми напомняше за онази нощ, когато ме бяха довели тук, за да видя трупа на Питър. Луната грееше ярко като тогава. Прибоят беше пак така висок и шумен.

Докато съзерцавах тази сцена, прибоят се плъзна нагоре по брега и сграбчи петата ми. Стреснато се дръпнах. Никой не би отишъл посред нощ да плува в това нещо, освен ако не беше покрит с бяла козина.

Само след миг аз вече събличах дрехите си, крещях като луд и тичах презглава към прибоя.

Никой не би влязъл във водата, ако няма достатъчно добра причина за това, напи така?

Възможно ли беше Питър да го е направил? Май това беше най-подходящият момент да разбера.

Водата беше страшна, вледеняваща до кости и с един месец по-топла, отколкото по времето, когато се предполагаше, че Питър се е удавил. След три стъпки навътре ме заболяха стъпалата и прасците. Но продължих да вървя напред през гребена на първата вълна. Гмурнах се под гребена на втората.

Почти изпаднал в шок, яростно заплувах навътре и преброих трийсет загребвания. Когато спрях, бях вече подминал прибоя. Спасителният бряг ми изглеждаше като друга планета.

За трийсет секунди, които ми се видяха дълги като минути, аз се гмурнах сред осветените от луната вълни. След като изплувах, си наложих да дишам бавно и дълбоко. Тялото ми сякаш посвикна със студа.

Питър не би направил това. Дявол го взел, не! Питър мразеше да му е студено… и освен това Питър обичаше себе си.

Можех да контролирам дишането си, но не можех да контролирам мислите си. Бях потънал до шията в големия черен океан и започвах да се плаша.

Заплувах обратно към плажа така отчаяно, както бях тръгнал. На половината от разстоянието, изтръпнал от жестокия студ, аз си позволих да се плъзна прекалено напред върху къдрещия се гребен на една вълна.

Изведнъж океанът хлътна и аз пропаднах в черното пространство. Усетих пулса на изпълненото с ужас нищо. Опитвах се да се измъкна. След това вълните отново ме пометоха назад. Потънах в черен водовъртеж. Имах чувството, че съм жив погребан. Не можех да дишам. Вълните ме блъскаха отново и отново, като отломък от рухваща сграда. Блъснаха ме в покритото с раковини дъно.

Някак си проумях, че не бива да се боря. Стиснах носа си и се постарах да не дишам. След няколко секунди успях да изплувам на повърхността, отчаяно поемайки глътка въздух.

Не бях подготвен за следващата вълна. Беше по-малка, но именно тя ме закова. Глътнах вода и потънах. Ако не се бях сетил за всички онези тъпотии, дето щяха да наприказват на Мак, че и аз съм се самоубил, сигурно щях да се предам. Вълните налитаха като стенобитни оръдия. Оцелявах секунда след секунда, докато най-накрая океанът ме изплю и аз изпълзях на брега.

Макар Джейн Дейвис да твърдеше, че брат ми не се е удавил, трябваше сам да си го докажа.

Смятам, че го направих. В онази нощ Питър не бе отишъл да плува. Брат ми беше убит.