Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (76)

74.

Сара Джесика и Матю бяха сред присъстващите. Тук беше и Бил, който бе отседнал в „При Стивън“, без Хилари. И Ричард бе тук, държеше на ръце новото си бебе. Както изглежда, бебетата бяха нещо като моден аксесоар през горещото лято. Алън бе тук, както и Коб, но Шак го нямаше. Карълайн, Патриша и Били дойдоха, както и четирима шефове от „Сопранос“.

Към единайсет часа, когато празненството започна да губи от магията си, Бил Монтроуз откри домакините. Една последна сърдечна прегръдка (от Бари), една нежна целувка (от Кемпиън) и той побърза да се оттегли.

Проправи си път през бляскавата тълпа и стигна до задния вход на къщата. Веднага щом Монтроуз излезе навън, Фентън скочи от черната пейка от ковано желязо и откачи ключ номер 115 от таблото.

Гидли се приближи до Монтроуз, който все още търсеше своята половинка от квитанцията за паркиране.

— Всичко е наред, сър — каза той. — Зелен ягуар, нали така?

Монтроуз примигна.

— Бива си ви.

— Старая се, сър.

Гидли побърза да отиде до мястото, където бе паркирал ягуара само преди няколко часа. Подсвирквайки си една мелодия от старото шоу на Джони Карсън, той се вмъкна зад кормилото от орехово дърво и закара колата пред къщата.

— Хубава кола — каза той на Монтроуз, като излезе и прие бакшиша от пет долара. — Страхотна нощ.

Изпитвайки облекчение, че най-после се е измъкнал навън, Монтроуз с рязко движение разхлаби копринената си вратовръзка „Хермес“. С един пръст избра някакъв номер, ползвайки телефона в колата. След няколко нежни позвънявания гласът на неговата секретарка Лора Ричардсън се изля в слушалката.

— Кой е?

— Лора, аз съм — каза той. — Веднага напускам партито на Нюбауър. Повярвай ми, нищичко не си пропуснала.

— Глупости, Монти. Ти си лош лъжец, особено за професионалист. Всички бяха там, нали така?

— Е, аз наистина стоях до Морган Фрийман.

— Не ми говори. Нисичък е и мирише странно.

— Височък е и ухае.

— Някой друг?

— Никой, когото познаваш. Слушай, Лора, няма да успея тази вечер.

— Голяма изненада, Монти. А сега какво?

— Ако отсъствам този уикенд, наистина ще стане лошо, имам предвид уреждането на развода и попечителството и всичко останало.

— Искаш да кажеш, че положението наистина ще изглежда лошо, ако открият, че от три години се чукаш с черната си секретарка.

Монтроуз потисна една прозявка.

— Лора, наистина ли трябва да правим това сега?

— Не — отвърна Ричардсън. — Ти все още си шефът.

— Благодаря — каза Монтроуз, — защото не мога да ти опиша колко скапан се чувствам.

Като чу изщракването в слушалката, той яростно удари по контролното табло.

— Не смей да ми затваряш телефона! — кресна той. — До гуша ми дойде от тази гадост.

Приех това като сигнал да смъкна одеялото, да заема седнало положение на задната седалка и да завра дулото на пистолета във врата му.

— Тази нощ май не ти върви, Монти — рекох аз, когато погледите ни се срещнаха в огледалото.