Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (15)

12.

На масата внезапно настъпи мълчание. Промяната едва ли щеше да бъде чак толкова рязка, ако ние бяхме профсъюзни работници, замислящи стачка, и някой от шефовете на фирмата току–що беше надникнал през вратата. Обърнах се и видях Дана на бара.

Всъщност „Мемъри“ не е кой знае какъв бар. Това не е и кой знае какъв мотел. Осемнайсет стаи с изглед към ресторанта „При Джон“ и Гети Стейшън. Единствената му заявка за слава е, че едно време, когато са съществували онези големи, кръгли и черни неща, наречени грамофонни плочи, една рок група, наречена „Ролинг Стоунс“, е отседнала тук и е написала песен, посветена на него. Плочата с това парче — „Мрачно и тъжно“ — излезе през 1976 г. и обвивката й виси на стената заедно с текст от песента:

Прекарах самотна нощ в хотел „Мемъри“.

Той е до океана (почти).

Ти сигурно го знаеш.

Честно казано, „Мемъри“ има доста сносна рекламна табела — името му е изписано над входа с лъскав черен готически шрифт. Всъщност присъствието на Дана, макар че беше облечена със стари джинси и трикотажна блуза, се открояваше така, сякаш самият Мик Джагър бе влязъл в бара с нехайна походка. Станах и отидох при нея.

— Предположих, че може да си тук — рече тя. — Сто пъти се обадих у вас. Тази сутрин трябваше да отида до Ню Йорк.

Намерихме си две места в края на бара до един мъж на средна възраст, който пиеше бира и чашка чисто. Носеше шапка марка „Сейнт Луис Кардинале“, прихлупена над челото му.

— Те наистина ме харесват, нали, Джак? — каза Дана и крадешком хвърли поглед към приятелите ми.

— Да, посвоему.

— Ако искаш, ще си отида. Наистина, Джак. Просто исках да се уверя, че си добре. Добре ли си?

— Не. Затова се радвам, че си тук.

Наведох се напред и я целунах. Кой не би го направил? Устните й бяха толкова нежни. Очите й не бяха просто красиви, виждаше се, че е страшно интелигентна. Мисля, че си падах по Дана още от времето, когато беше на четиринайсет години. Все още не можех да повярвам, че сме заедно. Моите приятели продължаваха да не й дават никакъв шанс, но това идеше да се промени, щом я опознаеха.

Изпразних портфейла си на бара, махнах за сбогом на тайфата и заедно с Дана излязохме от „Мемъри“. Вместо да тръгнем към улицата и лъскавата й кола, тя ме отведе до един портик, който не бях виждал дотогава.

Дана порови за ключа и стая номер 18 се отвори пред нас с цялото си великолепие и обещаващи възможности.

— Надявам се, че нямаш нищо против — прошепна тя. — Позволих си да запазя апартамента за младоженци.