Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (44)

42.

Фентън вдигна тост за моето внезапно оттегляне от състезателната писта.

— Ти постъпи добре, синко. Върна се на нашето ниво, а може би и малко по-надолу.

— Липсваше ни — каза Ханк. — Добре дошъл обратно в реалния свят.

Беше петък вечер в мотел „Мемъри“. Всички членове на Милосърдната асоциация на гражданите бяха налице и понеже датата за разпита беше определена, усещаше се жизнерадостно и предизвикателно настроение.

Това, че бях безработен, едва ли щеше да породи съчувствие у хората от тази група. Въпреки най-големия икономически бум в историята и факта, че безбожно много пари се пилееха в задния двор, при нас капеше едва-едва.

След като сравнихме положението си, стана ясно, че всички сме в един и същи черен списък. И не бяхме параноици: истината беше, че някой се готви да ни види сметката.

— Чуках на всички врати из града и нищо — каза Ханк. — Дори в заведения като „При Джилберто“, където търсят работна ръка, не щат и да знаят за мен.

— Някой реже мрежите ми — обади се Фентън. — Знаете ли колко е трудно да закърпиш една рибарска мрежа? Да не говорим за това, че се страхувам да изляза сам в морето.

— Моето положение е още по-лошо — рече Марси. — Преди няколко седмици един клиент, собственик на парцели за строеж на паркинги, ми възложи да проектирам първия парк–лабиринт в Хамптънс. А снощи ми се обади и каза, че прехвърля проекта на Либи Фелдхофър. Казали му, че ако го възложи на мен, комисията по планиране и райониране никога нямало да го одобри.

— Либи Фелдхофър! — възкликна вбесената Моли. — Нейната работа е толкова прозаична.

— Знаех, че ще ме разбереш, скъпа.

— Не исках да ви казвам, но тази сутрин някой отмени уговорката си за единайсет и трийсет при мен в последната минута — обади се Сами и всички задюдюкаха.

При създалите се обстоятелства аз бях почти доволен, че съм изгубил лустрото си на златното момче. Изпих горчивата чаша до дъно и се канех отново да я напълня, когато Лоуган, барманът в петък вечерта, ме повика и ми връчи голям кафяв плик.

— За мен ли е? — попитах аз. — От кого?

— Един тип го остави. Каза, че е за всички вас.

— Познаваш ли го?

— Виждал съм го наоколо, Джак. Веднъж се опита да си поръча мартини.

Върнах се на нашата маса.

— Имаме поща.

Подадох плика на Моли и тъкмо пълнех отново чашите, когато тя го хвърли на масата.

— Вече не съм сигурна дали ще участвам в тази работа, Джак. Всъщност няма. Това е толкова зловещо. Я погледни!

В плика имаше шест снимки, по една на всеки от нас. Фентън седи на кърмата на риболовната си лодка по залез-слънце. Сами пие кафе в „Соул Кичън“. Аз слизам от мотора си на нашата алея. Ханк беше сниман как тича през нашата морава с дефибрилатор в ръце. Марси беше фотографирана с нейния клиент в лабиринта, преди той да я зареже.

Всеки от нас беше сниман сам и откъм гърба. Просто за да ни напомнят колко сме уязвими. Снимката на Моли премахваше всякакви илюзии. Беше снимана съвсем отблизо как спи в леглото си. Фотографът трябва да е бил само на една крачка от нея.

Под всяка снимка имаше цифри: 6–5, 4–3, 10–1, 3–1. Липсваше бележка.