Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (12)

9.

На следващата сутрин ме боляха очните ябълки. И всичко друго над тях и под тях. Освен че ме болеше, просто се чувствах ужасно. Но това трая само няколко секунди и представляваше нещо като временен отдих, преди да си спомня какво се бе случило с брат ми.

Разтърках очи. И тогава забелязах, че Дана я няма. На лампата имаше залепена бележка: „Джак, не исках да те будя. Благодаря ти, че ми позволи да остана. Това означаваше много за мен. Вече ми липсваш. Обичам те. Дана“. Тя беше умна и красива и аз бях щастлив да я имам. Просто в онази сутрин ми беше малко трудно да се чувствам щастлив.

Слязох, залитайки, на долния етаж и заех мястото до кухненската маса, където седяха двама опечалени старци по хавлии. Не бяхме приятна гледка.

— Дана си отиде.

— Пих кафе с нея — каза Мак. — Много плака.

Погледнах към баща си, но той почти не реагира. Беше ми достатъчно да го погледна само веднъж в утринната светлина, за да ми стане ясно, че вече никога няма да е същият. Сякаш беше остарял с двайсет години за една нощ.

Мак изглеждаше стабилен както винаги, като че ли по-подготвен, сякаш трагичният обрат на събитията го беше направил по-силен.

— Ще ти изпържа малко яйца — каза той и скочи от стола си.

Не че дядо ми не беше съсипан от смъртта на Питър. Все пак Питър беше неговият любимец. Но за дядо ми животът, в добро или в зло, представляваше свещена война и той се подготвяше за следващото сражение.

Отряза четири тънички парчета бекон и ги пусна в железния тиган, стар и изкорубен като него самия. Скоро стаята се изпълни с цвъртящия акомпанимент на мазнината.

В онази сутрин осъзнах, че баща ми всъщност не е превъзмогнал смъртта на майка ми. Той не влагаше сърцето си в строителната компания и не гореше от желание да се включи в най-големия строителен бум в Хамптънс. Наблюдаваше как неговите колеги търговци сменят пикапите с модерни камиони марка „Тахо“, а той остава отзад да им гълта праха. Не че му пукаше.

На свой ред дядо ми ставаше все по-стабилен с годините. След като се пенсионира като железар на шейсет и две-три години, той прекара цяло едно лято, като четеше и се бъзикаше с нас. После отново се захвана да учи и стана полупрофесионален помощник-адвокат. През последните двайсет години той се превърна в нещо като легенда за съдебните зали по цялото източно крайбрежие на Лонг Айланд. Много хора вярваха, че той познава закона по-добре от повечето окръжни съдии. Твърдеше, че това не е от чак такова голямо значение, както изглежда на пръв поглед.

Неговата любов към закона бе донякъде причината да уча в Колумбийския и той беше изключително горд с това. Всеки път, когато заедно изпивахме по някоя и друга чаша бира в „Шагуонг“, той ме представяше наоколо като „най-свръхобразования Мълън в историята на Ирландия и Америка“, което ме караше да се смущавам. Но от начина, по който ме гледаше онази сутрин, разбрах, че дотук съм имал просто хлапашки грижи в сравнение е онова, което ми предстоеше.

— Няма начин Питър да се е самоубил — казах аз. — Волпи е слабоумен.

— Или не му пука — обади се Мак.

За баща ми този въпрос си оставаше спорен. Последните мигове на Питър щяха да изглеждат по-малко ужасяващи, ако ставаше въпрос за самоубийство. За Маклин този въпрос беше всичко.

Хлапето се чукаше с която му падне. Защо ще се самоубива?

Мак чукна три яйца върху бекона и ги остави да поцвъртят с жълтъците отгоре. Когато взеха да потъмняват по ръба, той ловко пъхна плоската лъжица под цялата тази смес и я преобърна, без да пролее нито една жълта капка. Остави я да се попържи още трийсет секунди и изсипа готовото ястие в чинията ми.

Лятото наближаваше, а това беше солидна и пикантна храна, неподходяща за сезона. Точно от такава имах нужда. Изпих три чаши чисто кафе, избутах стола си назад и обявих, че отивам да говоря с Волпи.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не, благодаря, Мак.

— Е, гледай да не вършиш глупости. Запази самообладание. Чуваш ли ме, Джак?

— Послушай го — рече баща ми. — Това е проклетият глас на разума.

За миг почти си помислих, че се кани да се усмихне.