Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (14)

11.

Чувствах се малко като смахнат, затова се върнах обратно на сцената на престъплението. Прибоят беше утихнал значително, но все още морето беше прекалено бурно; брат ми не би се решил да плува при такова вълнение. После проверих какво правят баща ми и дядо ми. И двамата явно бяха много зле, след като в девет и тридесет още не бяха станали. Дана ми беше оставила две съобщения.

Едва след десет пристигнах в мотел „Мемъри“. Дотогава всички членове — основатели на нашия клуб с изключително ограничен достъп на участие, се бяха събрали около кръгла масичка в дъното на бара.

Нека да ви запозная.

Зад масичката, под нащърбеното огледало, седеше Фентън Гидли. Фентън израсна през четири къщи от нашата, с него бяхме най-добри приятели още от времето, преди да се научи да ходи. Със своите сто и двадесет килограма Фентън изглеждаше доста по-едър, отколкото в училище. Бяха му предложили куп стипендии, за да играе футбол за някой колеж — „Хофстра“, „Сиракюз“, дори „Охайо Стейт“. Вместо това той пое командването на бащината си рибарска лодка. Често от Монток Пойнт навлизаше дълбоко навътре в морето, за да лови гигантска риба меч и риба тон и да я продава на японците.

Вляво от него седеше Марси Бърт: тя сади и оформя храсти за Калвин, Марта, Дона и цял куп други не чак толкова известни мултимилионери. Ние с нея бяхме двойка едно време — на тринайсет.

Вдясно от Марси седеше Моли Ферър, която преподава на четвъртокласниците и като втора професия работи за ийстхамптънския „Канал 70“. Също като Фентън, Марси и Моли бяха мои съученички от гимназията.

Всички около масата се перчеха с невероятно модни прически, които дължаха на един човек, който нямаше почти никаква коса; той седеше срещу тях — Сами Джиамалва, известен също така като Сами Фризьора. С пет години по-млад от нас, Сами беше най-добрият приятел на Питър. Навремето Сами прекарваше толкова време у дома, че бе станал член на семейството ни. И все още бе така.

Когато пристигнах в „Мемъри“, всички станаха и един по един ме прегърнаха, а когато изплувах от техните топли и тъжни прегръдки, влезе Ханк Лорицела, последният член на групата и най-чистосърдечният човек, когото познавам.

Шеф на редовна служба и доброволец за спешните случаи на непълен работен ден, именно Лорицела беше приел съобщението, че са намерили трупа на Питър на морския бряг. Около издрасканата масичка се бяха събрали петимата ми най-близки приятели на тази земя. Също като мен, те бяха изпълнени с гняв и объркани.

— Нещастен случай, а? Да ми ядат дирника! — каза Моли. — Като че ли Питър, или който и да е било друг, ще хукне да плува посред нощ в тоя прибой.

— Волпи всъщност иска да каже, че Питър се е самоубил — обади се Сами, първият неприкрит гей, когото някога сме познавали.

— Всички знаем, че няма такова нещо.

— Точно така. През цялото време си мислехме, че той се забавлява повече от всички нас, взети заедно — рече Фентън. — Всъщност може само малко да си е поплаквал, преди да заспи.

— Тогава какво е станало? — попита Марси. — Никой не би искал да нарани Питър. Случвало се е някой да иска да го понашляпа — и толкова.

— Е, нещо със сигурност се е случило. Освен Джак, никой друг не е виждал тялото на Питър — рече Ханк. — В онази нощ в продължение на четири часа седях до Питър в пространство, по-малко от тази маса. Приличаше на човек, пребит до смърт. А Франк Волпи дори не го погледна. Въобще не влезе в линейката.

— Волпи иска да стои настрана — каза Фентън. — Той се страхува до смърт, че цялата тая работа може да е свързана с хората, които са негови господари, както впрочем и на всички в нашето малко селце.

— Значи ще трябва да започнем да разпитваме хората наоколо — предложих аз. — Защото явно на никой друг не му пука, освен на нас.

— Аз съм „за“ — каза Моли.

— Аз познавам почти всички, които са работили на партито онази нощ — рече Фентън. — Някой от тях все трябва да е видял нещо.

— Moi aussi^[1] — обади се Сами. — Страшно ме бива да се ровя в мръсотията.

Вдигнахме чашите с бира.

— За Питър!