Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (4)

1.

Дори според висшите стандарти на преживяващия „златен век“ Манхатън, където майстори художници рисуват фрески по стените на метрото, новите кантори на юридическата фирма „Нелсън, Гудуин и Микел“ си оставаха върховни. Ако величествените сгради на съда в центъра на Бродуей представляват дворци на правосъдието, то лъскавата четирийсет и осем етажна кула на Лексингтън Авеню № 454 беше паметник.

Казвам се Джак Мълън и като летен сътрудник на „Нелсън, Гудуин и Микел“ аз също съм пожънал успех, както изглежда. Но не това имах предвид, когато постъпих в Колумбийския юридически институт в напреднала възраст — на двайсет и шест. И все пак, когато на един второкурсник с дългове от 50 000 долара към института му предложат за лятната ваканция работа в най-престижната фирма в града, той не се отказва.

Влязох в малкия си офис и телефонът мигновено започна да звъни.

Вдигнах слушалката.

Оператор от женски пол на запис:

— Разговор за ваша сметка с Хънтсвил, Тексас, от…

Мъжки глас, също на запис:

— Калтака.

Женски глас, пак на запис:

— Ако приемате разговора, моля, кажете „да“ или наберете номер…

— Да, приемам — прекъснах я аз. — Как си, Калтак?

— Не се оплаквам, Джак, само дето щатът Тексас ще се подриска от нетърпение да ме приспи веднъж завинаги като болно куче.

— Тъп проблем.

Изненадващо пискливият глас от другия край на линията принадлежеше на рокера от „черния списък“ Били Саймън (Калтака) и идваше от монетния телефонен автомат на отделението на осъдените на смърт в Хънтсвилския затвор. Калтака беше там в очакване на смъртоносната инжекция заради убийството на приятелката си тийнейджърка, извършено преди деветнайсет години.

Калтака съвсем не беше светец. Той бе признал всичките си дребни грехове, както и някое и друго углавно престъпление, извършени по времето, когато е управлявал Хюстънския монашески орден „Диабло“. Но твърдеше, че убийството на Кармина Веласкес не е между тях.

— Кармина беше страхотна жена — каза ми Калтака първия път, когато го разпитвах. — Тя бе един от най-добрите ми приятели в този нещастен свят. Но аз никога не съм бил влюбен в нея. Защо ми е да я убивам?

Неговите писма, съдебните протоколи и цялата документация от многократните му неуспешни опити да спечели поредното дело бяха струпани на бюрото ми три дни след като започнах да работя за „Нелсън, Гудуин и Микел“. След като в продължение на две седмици разчитах неграмотно написаните думи, изкривените фрази и стотиците бележки под линия, усърдно изписани със ситни печатни букви и сякаш излезли изпод несигурната ръка на ученик от началното училище, аз бях убеден, че казва истината.

А освен това той ми харесваше. Беше интелигентен и забавен, не се самосъжаляваше, макар че имаше цял куп причини да го прави. Деветдесет процента от затворниците в отделението на смъртните се смятаха за прекарани от деня на раждането си и Калтака с неговите умопобъркани родители наркомани не се различаваше от тях.

Въпреки това той не изгаряше от желание да ги обвинява за онова, което му се беше случило.

— Като всички други родители, те правеха най-доброто за мен — каза ми той един ден, когато ги споменах. — Тяхното най-добро смърдеше, но хайде да ги оставим да почиват в мир.

Рик Ексли, надзорникът по делото, не даваше и пет пари — нито за характера на Калтака, нито за моята интуиция на новобранец. Единственото, което бе от значение за него, е, че няма никакви свидетели на убийството на Веласкес и че Калтака е осъден на основание на пробите от кръв и косми, взети от мястото на престъплението. Всичко това се беше случило преди ДНК тестовете да направят големия си пробив в съдебната медицина; това означаваше, че съществува реален шанс да уважат нашата молба да бъдат взети нови проби, за да се потвърди, че съответстват на ДНК на веществените доказателства, пазени в някакво хранилище в Лъбък.

— Не бих искал да ти давам напразни надежди, но ако държавата ни позволи да направим тестовете, ще можем да издействаме отлагане на екзекуцията.

— Никога не се притеснявай, че ми даваш напразни надежди, Джак. Там, където се намирам, и най-смахнатата надежда е добре дошла по всяко време. Давай я насам.

И аз самият гледах да не се вълнувам много-много. Знаех, че този проект pro bono^[1] с помпозното наименование „Дирене на невинност“ беше преди всичко рекламен трик и че „Нелсън, Гудуин и Микел“ не беше построила четирийсет и осемте етажа в центъра на града, полагайки грижи за невинните бедняци, които очакват смъртното си наказание в затвора.

И все пак, когато изтекоха отпуснатите на Калтака петнайсет минути и пазачите го отведоха, ръцете ми трепереха.