Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (68)

66.

Сами жив? Невъзможно. Но това беше той, дявол го взел!

Скочих на крака почти толкова бързо, колкото бях паднал. Изскочих от магазинчето на Ферди и видях Сами да спринтира на запад по Седма. Зави на юг по Първа и се изгуби от погледа ми. Бягаше така, сякаш току-що бе видял призрак, а и аз се чувствах като него.

Зад ъгъла имаше бар, посещаван от хомосексуалисти. На всичките му прозорци се диплеха тъмночервени завеси. Когато отворих вратата, светлината от Първо Авеню очерта силуета на Сами, който тъкмо изхвръкваше навън през задната врата.

— Сами, спри! — изкрещях аз. — Трябва да говоря с теб.

Понечих да хукна след него и едва не се блъснах в набития барман, който ловко бе изскочил иззад тезгяха. Препречваше пътя ми.

— Просто се опитвам да поговоря с един стар приятел, мислех го за умрял.

— Не сме ли всички мъртви, скъпи — каза той. — Но понякога ни се налага да се примирим с нечий отказ.

Обърнах се и излетях обратно през входната врата. Сами прекосяваше Първа на една пряка разстояние на юг. Шокът, който бях преживял, като го зърнах, се превръщаше в гняв.

Забързах след него. Когато отново видях обраслия му с бяла коса тил, вече бе преминал към бързо ходене.

Без да го губя от погледа си, тръгнах след него по Шеста улица, минах покрай индианските гостилнички за ястия с къри, покрай старата украинска църква и едно магазинче за гватемалски сувенири. След това го последвах по Втора и Трета, около „Купър Юниън“, покрай скейтбордистите, които правеха акробатични номера в сянката на лъскавия антрацитен куб на Астор Плейс.

Сами се насочи надолу по Четвърта, главата му се мяркаше сред гъмжилото от търговски работници-пчелички, току-що пуснати в обедна почивка.

Всеки път, когато той погледнеше назад през рамо, леко прикляках или се шмугвах в някой магазин. Изоставайки на десет секунди след него, аз прекосих Четиринайсета до Съркит Сити, после преминах площад „Юниън“, където едва не го загубих сред тълпата от елегантни жени в черно, напиращи да си купят пресни плодове и зеленчуци.

Едва сега реално започнах да осъзнавам факта, че Сами е жив. Какво ли се беше случило в неговата къща през онази нощ? Кой бе умрял в пожара? Защо Сами беше избягал? И какво правеше в Ню Йорк?

Реших да изчакам за отговорите на тези въпроси и съсредоточих погледа си върху русия тил на Сами. Една пресечка преди „Парагон“ той отново зави на запад. Последвах го по посока на Челси, където всички барове са за хомосексуалисти, а манекените по витрините са с бръснати глави и се държат за ръце.

На ъгъла на Осма и Осемнайсета, близо до Коувнант Хаус, пътят ми бе препречен от носачи, които мъкнеха два дивана в стил ар деко. Когато най-накрая успях да ги заобиколя, Сами отново бе изчезнал.