Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (105)

105.

Придружих Кемпиън обратно до свидетелската скамейка. Изведнъж ми се видя по-млада и по-успокоена. Не преставаше да поглежда към Бари, като че ли търсеше неговото одобрение или неодобрение. Или нещо друго, което очакваше от него.

— Добре ли сте? — попитах я аз.

— Добре съм. Нека да продължим.

Посочих стената с фотографиите.

— Освен лицата и телата на тези снимки, разпознаваш ли и нещо друго, Кемпиън?

— Стаите. Всички снимки са направени в нашата къща. Къщата, в която съм израснала. Крайбрежната къща, която моето семейство притежава от близо сто години.

— Различни ли са стаите, или е една и съща? — попитах аз.

— В повечето случаи са различни.

— Едно нещо все пак не мога да разбера — рекох аз, — и то е къде се е крил фотографът.

— Зависи от снимката, понеже са правени на различни места. Има много закътани местенца и ниши. Това е една огромна стара къща.

— Но как е разбирал фотографът къде може да се скрие и как впоследствие се е промъквал дотам отново и отново, без да бъде забелязан?

Зад гърба ми се чу трясък и аз се обърнах да видя какво става.

Нюбауър се беше проснал с цялата си тежест върху масичката за карти, беше я помел и сега напираше към жена си. Фентън и Ханк се спуснаха към него, а в това време нещо черно прелетя през стаята и остави грозна черна следа върху стената на сантиметри от главата на Кемпиън. Това беше лявата обувка на Стела Фицхардинг.

— Вашият съпруг, изглежда, е решил, че тъкмо вие сте помагали на изнудваните, госпожо Нюбауър — рекох аз.

Незасегната от двете атаки, Кемпиън седеше на свидетелската скамейка толкова спокойна, колкото си беше.

— Да — каза тя.

— Вие сте изнудвали собствения си съпруг, госпожо Нюбауър? — попитах аз. — Но като собственичка на контролния пакет от акциите на „Мейфлауър Ентърпрайсис“ вие сте щели да загубите повече от него.

— Според мен трябва да приемем, Джак, че има някои неща, които са по-важни от парите. Отначало аз просто исках да документирам онова, което ставаше — обясни Кемпиън. — Да имам доказателства, че това наистина се върши в къщата, която от цял век принадлежи на семейството ми. Но после не можах да издържа на изкушението да видя как съпругът ми се гърчи.

— Питър не е знаел за изнудването, нали?

— Той никога не би се съгласил на такова нещо. Не мразеше достатъчно Бари. Питър не мразеше никой друг, освен себе си. Това беше най-прекрасният му недостатък.

— Нямаше ли да е по-лесно просто да се разведете със съпруга си?

— По-лесно може би, но не и по-безопасно. Както вече сте забелязали, когато Бари се разстрои за нещо, на брега започват да изплуват трупове.

Закрих устата си с длан и си поех дълбоко въздух. След това зададох следващия си въпрос. Важен въпрос:

— Кемпиън, затова ли ти трябваха още по-компрометиращи снимки от онези на стената?

Стойката й стана някак по-вдървена.

— Не съм сигурна, че те разбирам — каза тя, нервно опипвайки черния кристален амулет на шията си.

Пристъпих по-близо до нея.

— Струва ми се, че ме разбираш. Едно нещо е да хванеш Бари да прави забранена любов с млади момчета и момичета. Но ако например имаш снимки, на които се вижда, че е убиец? Затова ли му подхвърли Питър?

— Не знаех, че Бари ще убие Питър в онази нощ. Как бих могла?

— Разбира се, че си знаела. Ти току-що ни каза — „когато Бари се разстрои за нещо, на брега започват да изплуват трупове“. Всъщност ти си изпратила Сами да заснеме убийството.

— Но няма такива снимки — умолително изрече тя. — Аз не притежавам такива снимки!

Вдигнах един плик.

— Но аз притежавам, Кемпиън. Снимките са тук.