Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (101)

101.

Черно-бялата фотография разтърси стаята подобно на безшумна експлозия. Бе поразила най-близко стоящите, макар че не се виждаше кръв. Именно Нюбауър наруши тишината.

— Проклето копеле! — кресна той.

Монтроуз излая: „Възразявам! Възразявам! Възразявам!“, сякаш викът на клиента му бе задействал някаква механична алармена система в гърлото му.

Гюрултията вбеси Маклин. Беше много ядосан и му личеше.

— Ще ви отнема думата, ако не говорите по-тихо. Това е веществено доказателство и то определено има връзка с процеса. Приема се.

Едва когато в стаята се въдвори тишина, аз се заех с трудната задача да окача още снимки на стената. Повтарях си, че не бива да бързам да „пускам лодката на вода“. През следващите пет минути аз лепях на стената снимки на Питър с различни негови партньори. Като цяло показах тринайсет — дяволската дузина на фотографа, може би най-тъжният семеен албум, който съм виждал някога.

Макар да се мяркаха и случайни неидентифицирани гости, основната група си оставаше постоянна: Бари и Питър, Стела и Том — най-добрите приятели на Нюбауър. В залата се бяха събрали най-подходящите хора. Те бяха чукали брат ми от детските му години.

Не може да се отрече смущаващото въздействие на твърдата порнография. След появата на всеки от фотосите на стената Моли го показваше в близък план. Това траеше цели десет секунди.

— Изключи камерата! — кресна Нюбауър. — Веднага!

— Може ли с обвинителя да дойдем при вас? — попита Монтроуз, след като поговори с Нюбауър. Мак ни махна с ръка да се приближим и Монтроуз каза: — Господин Нюбауър има едно предложение, което според него ще сложи край на това дело. Помоли ме да ви предам думите му.

— Народът не се интересува от предложението — с равен глас отговорих аз.

— Какво е то? — попита Маклин.

— Клиентът ми настоява сам да го представи. То е лично.

— Той не може да предложи нищо ценно на този съд — рекох аз на Маклин. — Да продължаваме.

Монтроуз повтори своята молба пред Маклин.

— Всичко, което той иска, са деветдесет секунди, Ваша чест. Сигурен съм, че можете да ни отделите толкова… в интерес на справедливостта или на нещо друго, в каквото се предполага, че вярвате, по дяволите!

— Съдът се разпуска за две минути — обяви Маклин. — Дайте възможност на телевизионните мрежи да продадат малко бира между сензациите.

Той направи знак на Гидли и ни отведе четиримата в едно помещение, явно предназначено за библиотека, обзаведено с метални стелажи и стълба за достигане до горните рафтове. Книги, разбира се, нямаше.

Близостта на Нюбауър ми действаше обезпокоително, дори с белезници на ръцете. Всеки миг щеше да изпадне в бяс. Не беше свикнал да губи. Зениците му бяха разширени, ноздрите му потрепваха. Издаваше някаква неприятна и кисела животинска миризма.

— Десет милиона долара! — каза Нюбауър веднага щом вратата се затвори зад него. — И никой от нас няма да съдейства на наказателното преследване срещу вас, вашия дядо или вашите приятели.

— Това ли е вашето предложение, господин Нюбауър? — попита Маклин.

— Десет милиона долара — повтори той, — депозирани в банкова сметка на ваше име на Големия Кайманов остров на Бахамите. Освен това никой от вашите хора няма да влезе в затвора. Имате думата ми за това. А сега може ли някой да ми свали белезниците? Искам да се махна оттук. Получихте каквото искахте. Вие спечелихте!

— Ние не се интересуваме от парите ви — с безизразен глас изрекох аз.

Нюбауър пренебрежително поклати глава.

— Преди две години — каза той — някои от моите гости попрекалиха и една проститутка падна от яхтата. Това ми струваше петстотин хиляди долара. Сега умря една друга курва и аз отново искам да си оправя сметките. Аз съм човек, който си плаща дълговете.

— Не, Бари. Ти си убиец и мръсник. Франк Волпи бе така добър да го потвърди снощи. Не можеш да се откупиш, гадино мръсна! Не можеш да платиш и да се измъкнеш безнаказано, копеле такова!

Усетих, че бях преминал границата. Лицето на Нюбауър се разкриви в същата онази гримаса преди еякулацията, запечатана на някои от снимките. След това той заговори с пресеклив шепот:

— Харесваше ми да чукам брат ти, Джак. Питър беше един от любимите ми задници! Особено когато беше на тринайсет години, какво ще кажеш, а, Мълън?

Аз се бях облегнал на стълбата, а Нюбауър бе възседнал нисък вграден стелаж на две стъпки от мен. Стиснах металната тръба и си представих последната пречка точно пред слабините му. Трябваше само да сграбча стълбата и да го приклещя за стелажа, но с огромни усилия се овладях. Нямаше да позволя да се върне в съдебната зала пребит или малтретиран.

— Вече знам какво си направил на брат ми — най-накрая изрекох аз. — Затова сме тук. И то ще ти струва много повече от пари, Бари.

— Хайде, да продължим работата си — каза Мак. — Не е учтиво да караме сто милиона души да ни чакат. Ако не друго, ние от семейство Мълън имаме добри маниери.