Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (91)

89.

Бил Монтроуз мигновено скочи от мястото си. С гъстата си коса, набитото тяло и резките ри, уверени движения той наподобяваше някой маестро в Линкълновия център на изкуствата. Застана неподвижно в средата на стаята. Съсредоточаваше се като диригент, който изчаква оркестрантите да се настанят по местата си.

— Госпожице Пауъл — попита я той веднага щом се изтръгна от унеса си, — получихте ли някаква компенсация за свидетелските си показания на съдебния процес миналото лято?

— Абсолютно нищо — отговори Пауъл. — Нито стотинка.

— Беше ли ви обещано нещо от Бари Нюбауър или от някой друг, действащ от негово име?

— Не.

— Някой размахваше ли под носа ви повишение, увеличение на заплатата, кабинет с хубав изглед, личен треньор или дори чифт обувки?

— Не! — дори още по-възмутено отговори Пауъл.

— Госпожице Пауъл, Джак Мълън е изпаднал в заблуждението, че има нещо скандално в това една амбициозна и талантлива личност като вас да бъде забелязана от корпоративния бос. Няма такова нещо. Не сте направили нищо, за което да се извинявате.

— Благодаря ви.

Станах от мястото си.

— Господин Монтроуз желае ли да зададе въпроси по същество?

— Да. Госпожице Пауъл, позволете ми да ви попитам защо се озовахте в тази съдебна зала днес следобед. Вие не сте дошли тук доброволно, нали?

— Разбира се, че не — каза Триша. — Никой от нас не е дошъл тук доброволно.

— Можете ли да ни кажете как дойдохте?

— Пътувах с колата си към къщи — отговори Пауъл, — когато един мъж се изправи на задната седалка. Той ме заплаши.

— Страхувахте ли се?

— А вие нямаше ли да се страхувате? Колата ми едва не изхвърча от пътя.

— След това какво стана?

— Той ме отведе до една къща, после насила ме набутаха в някакъв млекарски камион заедно с вас и семейство Фицхардинг.

— Колко време бяхте затворена в този млекарски камион?

— Близо седем часа.

— А сега свободна ли сте да си тръгнете? — попита я Монтроуз.

— Не.

— Ако господин Мълън позволи, госпожице Пауъл, можете да се върнете на мястото си.

— Благодаря.

След като Триша Пауъл се оттегли, Монтроуз се обърна с лице към камерата. Изглежда, се канеше да произнесе реч, когато на лицето му се изписа силна тревога. Долната му челюст направо увисна.