Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (109)

109.

Наближаваше пет часът следобед, когато Фентън и Ханк изведоха нашите гости през входната врата и ги пуснаха на свобода.

— Вървете и се множете — каза им Фентън.

Известно време всички ние стояхме там и примигвахме в златистата светлина на Ийст Енд, като не бяхме съвсем наясно какво ще правим оттук нататък.

Семейство Фицхардинг, Триша Пауъл и Кемпиън се скупчиха в единия край на верандата. Седяха кротко заедно, краката им се клатеха във въздуха, празните им очи се взираха в пространството. Франк Волпи стоеше сам съвсем близо до тях.

— Божичко — възкликна Полин, — приличат ми на черноработници, които чакат някой да ги вземе на стоп. Може би дрехите наистина правят човека. Трябва пак да си помисля по този въпрос.

Бил Монтроуз се беше усамотил на стълбите, десетина стъпки далеч от другите. Все още вързан за стария плажен шезлонг, Бари Нюбауър стоеше там, където го бяха оставили Ханк и Фентън. Погледът му беше станал почти стъклен. Никой не се приближи да поговори с него, дори адвокатът му.

— Паметна гледка — каза Полин. — Бари Нюбауър сам и съсипан. Ще си я припомням, като настъпят черни дни.

Снабдихме Марси, Фентън и Ханк с бански костюми, плажни хавлии и всичко останало. След това ги пратихме да се разхождат из плажа в три различни посоки, подобно на трима летовници, любители на слънчевите бани. Тъй като изобщо не бяха се появили пред камерата, никой не можеше да докаже, че са замесени, освен самите заложници, разбира се. Но се надявахме, че те са прекалено заети със собствените си проблеми, за да се сетят за тях тримата.

Моли замъкна триножника с камерата до паркинга и потърси най-подходящата позиция, за да снима голямата финална сцена. Полин, Мак и аз седнахме в другия край на верандата, далеч от бившите ни гости. Чувствахме се почти толкова объркани и изтощени, колкото и те.

Облегнахме се по-скоро един на друг, отколкото на стената. Искахме да се погреем на слънце. Слънчевите лъчи на късния следобед винаги са най-ценни, дори в началото на лятото, а тези бяха дори още по-ценни. Чувствахме ги като… не знам, като ласка.

— Обичам те, Полин — наруши тишината Мак.

— И аз те обичам — отвърна Полин, прекалено уморена, за да вдигне главата си от гърдите ми.

Шумно се прокашлях и Мак добави:

— Недей да хленчиш, Джак. Ние обичаме и теб.

След малко Мак стана, пъшкайки, и се приближи до мястото, където седеше Триша Пауъл. Бръкна в чантата й и измъкна оттам лъскава „Нокия“. Триша бе прекалено изтощена, за да се възпротиви.

— Не се притеснявай, Триш, ще се свържа с местен номер — каза Мак. — Някой иска ли да каже нещо велико, преди да настъпи голямата олелия? — попита той, когато се върна при нас.

— Благодаря — рекох аз. — Нямаше да мога да се справя без вас. Нищо нямаше да направя. Обичам ви и двамата.

— Някой да иска да каже нещо, което не знаем? — попита Мак и седна отново при нас. — Добре тогава. — С големите си разкривени пръсти започна да натиска миниатюрните бутони на мобилния телефон и се усмихна с престорено задоволство, когато чу сигнала. — Проклетото нещо наистина работи. Обажда се Мак Мълън — каза той на човека, който бе вдигнал слушалката в полицейското управление. — Аз, внукът ми и неговото красиво момиче сме седнали тук със семейство Нюбауър, семейство Фицхардинг и с някои наши най-любими хора на света. Чудехме се дали няма да искате да наминете. Ние сме в къщата на Клайнерхънт. О, и нещо друго. Никой не е ранен и никой не е въоръжен. Не е необходимо да вършите глупости. Ще кротуваме. — После затвори мобилния телефон с форма на мида и го запокити на пясъка. — Би трябвало да ги забранят тези неща.

След по-малко от пет минути над сто полицаи и федерални агенти, натоварени в няколко десетки полицейски и други коли, профучаха по главната улица на Монток сред вой на сирени, сякаш бе дошъл краят на света.

Тъй като хеликоптерите на Бреговата охрана пристигнаха малко преди тях, не разбрахме нищо от пламенната им серенада.