Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (31)

29.

Докато чаках асансьора, вече се ненавиждах, доколкото това е възможно за един двайсетгодишен младеж. А то никак не е малко. Най-накрая асансьорът пристигна, но когато вратите му отново се отвориха на моя етаж, не можах да помръдна.

Мислено тръгнах надолу по дългия коридор, водещ към офиса ми, и си представих двайсетгодишния смъртоносен преход, който щеше да ме отведе обратно до четирийсет и третия етаж, ако имах достатъчно късмет и ако бях достатъчно голям боклук. Нямаше хора наблизо, иначе някой можеше да повика охраната. Или може би спешната медицинска помощ, поставена в услуга на компанията.

Не излязох, оставих вратите на асансьора да се затворят пред мен. Отвориха се отново, когато слязох в мраморното фоайе.

Изпълнен с огромно облекчение, аз излязох отвън, на слънчевото и прашно Лексингтън Авеню. През следващите два часа обикалях многолюдните улици в центъра на града, благодарен за мястото си в тази анонимна тълпа. Мислех си за Питър, за нашия баща и за предупреждението, което бе получил Фентън. После се сетих за Дана и Волпи, за Крайбрежната къща — империята на злото явно обхващаше и офисите на „Нелсън, Гудуин и Микел“. Не ме бива много в конспирацията, но не можех да отрека, че съществува връзка между много от събитията, случили се напоследък.

Разходката ми ме отведе на изток до малък парк с изглед към пролива Ийст Ривър. Предположих, че може би това бе същият пролив, който се виждаше от панорамния прозорец на Монтроуз, същият онзи пейзаж, който той ми размахваше под носа, като да му беше семейно наследство. Оттук той ми харесваше много повече. Облегнах се на високия черен парапет и се запитах какво би трябвало да направя. Гледката на Крайслер Билдинг от кабинета на Монтроуз ми беше напомнила за Полин. И тъй като бях кажи-речи единственият човек без мобилен телефон в този град, пуснах монета от двайсет и пет цента в един телефонен автомат на шумния ъгъл на улицата и я попитах дали не иска да обядваме заедно.

— Има едно сладко площадче с водопад на Петдесета улица, между Втора и Трета — каза ми тя. — Вземи си нещо за ядене и ме чакай там. За какво става въпрос, Джак?

— Ще ти кажа по време на обяда.

Веднага се отправих към мястото. Видях Полин как лъкатуши унесено през тълпата с наведена глава, а тъмнокестенявата й конска опашка бръска ревера на класическия син костюм. Въпреки всичко, което ми се беше случило през тази сутрин, не можех да не се усмихна. Тя не ходеше, тя просто се рееше сред тълпата.

Намерихме една празна пейка до стената и Полин разопакова половин килограмовия си сандвич с пилешко. Това си беше прекалено голям сандвич за такава стройна жена. И тя го знаеше.

— Няма ли да ядеш? Така ли си запазваш формата — като гладуваш?

— Въобще не съм гладен — отвърнах аз.

Разказах й за моето посещение на върха на света, а тя ядеше и ме слушаше. Очите й изразиха съчувствие, после ярост, а когато й казах, че невероятната гледка от кабинета на Монти напомня нейната татуировка, вече изглеждаха леко развеселени.

Големият град е пълен с жени, които с въображение, стил и малко красота успяват да стигнат далече. Полин правеше всичко възможно да омаловажи своята. Но лицето й сияеше така, че нямаше как да я скрие, и за мен това беше истинска изненада.

Тя вече знаеше за връзките на Нюбауър с фирмата ни и беше провела свое малко разследване.

— Лично аз не харесвам Бари Нюбауър. Той може да очарова дори птиците по дърветата, но мен тръпки ме побиват, като го видя. „Мейфлауър“ има обща банкова сметка с най-скъпата фирма за компаньонки в града — каза Полин. — И това не е нещо необичайно за определени корпорации, Джак. Услугите са за много ограничен кръг хора. Трябват ти препоръчителни писма, явяваш се на интервюта и трябва да поддържаш някакъв минимален баланс. Това е известно на всички. Но другото, което ще ти кажа, не е — добави тя. — Преди две години една от техните най-луксозни компаньонки се удави — предполагаше се, че е паднала от яхтата, докато плавала на лунна светлина с Нюбауър и приятели. Трупът не беше открит, а „Нелсън, Гудуин и Микел“ така елегантно се справи с положението, че работата въобще не стигна до вестниците.

Вперих поглед в циментовата настилка под краката си и потръпнах.

— И каква е тарифата за мъртва компаньонка напоследък? — попитах аз.

— Петстотин хиляди долара. Горе-долу колкото за спалня с едно легло. Момичето беше на деветнайсет години.

Гледах я в очите, докато тя довърши сандвича си и изтръска трохите.

— Полин, защо ми разказваш това?

— Искам да си наясно в какво се забъркваш, Джак. Разбираш ли ме?

Именно тогава ме осени тази идея и просто не можах да се сдържа.

— Полин, помогни ми за случая с Питър — изтърсих аз. — Защо за разнообразие не поработиш на страната на добрите?

— Такъв ход май няма да се отрази добре на кариерата ми — отвърна Полин. — Ще си помисля.

После стана и си отиде. Наблюдавах я как върви по целия й път до Трета улица. След това се гмурна в гъстата тълпа от пешеходци в центъра на града и изчезна.