Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (85)

83.

Още през седмицата Марси бе напазарувала в магазина за дрехи на килограм в Ривърхед, снабдявайки всеки от гостите с подходящо облекло: Когато семействата Нюбауър и Фицхардинг, Волпи, Триша Пауъл и Монтроуз се наредиха за закуска, те вече бяха облечени — е, скромно, но прилично. Храната и сънят бяха подобрили настроението им, но по лицата им се четеше объркване и безпокойство. Защо сме тук? А сега какво?

Много бяхме мислили за сигурността и решихме да се придържаме към най-простите средства. Всяка врата в това крило на къщата беше затворена с резе. На някои от тях имаше двойни резета. Казахме на гостите си, че в мига, в който създадат някоя неприятност или дори само събудят подозрение, ще се окажат отново вързани и със запушени усти. Засега заплахата действаше. Помагаше и това, че Марси, Фентън и Ханк през цялото време носеха електрически палки.

Малко след закуска пристигна Мак, придружен от една дребничка, сивокоса жена. Хората от групата се спогледаха объркано, но, изглежда, се обнадеждиха, че историята скоро ще приключи.

Малко по-късно, когато двамата с Маклин се уединихме в един ъгъл, Бил Монтроуз апелира към очевидно по-здравия разум на дядо ми.

— Господин Мълън, много се радвам да ви видя — каза Монтроуз. — Навярно разбирате, че ако ни освободите, преди някой да е пострадал, всичко ще свърши по-добре за провинените. Почти мога да ви го обещая.

— Вие ги знаете по-добре от мен тези неща — каза Маклин и обърна гръб на адвоката.

Въпреки това шестимата заложници хранеха някакви надежди, докато не ги въведохме в просторната всекидневна. С пода си от ясписови плочи, гредите от секвоя и зашеметяващата гледка към океана тя бе сърцето на къщата.

Но в онази сутрин завесите на огромните прозорци бяха плътно спуснати. Стаята се осветяваше от мощни прожектори, които Марси и Фентън бяха окачили на тавана.

— О, божичко, не! — промърмори Монтроуз.

В оскъдно обзаведената стая имаше две продълговати дървени маси и няколко плажни стола. Срещу тях на импровизиран подиум бе поставено кресло, тапицирано с черна кожа.

Между подиума и масите имаше още два стола. Върху единия от тях бе положена Библията, а другият се намираше зад малко бюро. На писалището се кипреше някакъв допотопен уред, наподобяващ пишеща машина.

Зад креслото на подиума висяха две ярки знамена: на САЩ — с познатите червено-бели ивици и звездите, и на Ирландия — в зелено, оранжево и бяло.

Върхът на цялата тази мебелировка бе един триножник на колелца, върху който бе поставена телевизионна камера. Отстрани имаше красив надпис — ЕН70.

Моли насочи камерата към нашите гости, които се изсипаха в стаята с белезници и мърморейки, заеха местата си в редицата от плажни столове до масите. Всички изглеждаха шокирани. След това заключихме вратата на стаята. Ханк застана до нея, въоръжен с електрическа палка и бейзболна бухалка.

След това Моли завъртя камерата, за да проследи Маклин, който бавно прекоси стаята и някак неохотно зае мястото в креслото на малката сцена.

Горе-долу по същото време неговата приятелка и дългогодишна стенографка в съда Мери Стивънсън зае мястото си пред старата пишеща машина.

Вдясно от Маклин се виждаше само ръчно направен надпис, залепен върху съвсем бялата стена.

Моли фокусира камерата върху семплите печатни букви: Народът срещу Бари Нюбауър.