Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (96)

95.

Около час по-късно ние с Полин все още бяхме отвън, под нощния балдахин, обсипан с хиляди блещукащи звезди.

— Взе ли си кръвните изследвания от Джейн? — тихо ме попита тя.

За секунди се бях отнесъл толкова далече, че не разбрах какво има предвид.

— Няма да са готови по-рано от утре. Сутринта, надявам се. Ами при теб как е? Как вървят нещата в големия лош свят?

— Добре се справям — отговори Полин с най-прекрасната си усмивка в стил „котката, която изяде канарчето“. — Наистина добре. Ще се зарадваш.

— Колко души успя да издириш?

— Дванайсет — каза тя — от общо дванайсет.

— И колко души подписаха?

— Всичките. Всеки един от тях, Джак. Те мразят колкото нас тоя кучи син Нюбауър.

— Както изглежда, май съм попаднал на подходящия детектив — рекох аз и отново я целунах.

— Имаш око за талантите. О, между другото, Джак, ти си станал прочут.

— Лоша слава? Добра слава?

— Зависи от канала и от коментатора. Онзи тип от „Хардбол“ каза, че двамата с Мак трябва да ви обесят на градския площад.

— Ще бъде страхотен телевизионен екшън.

— Десет минути по-късно Джералдо ви сравни с националните герои от Войната за независимост.

— Винаги съм имал чувството, че Джералдо не получава уважението, което заслужава.

— И откога това?

— От тази вечер.

— А онази метеороложка от „Фокс“ май иска да ти роди бебе.

— Някой трябва да й каже, че съм зает.

— Добър отговор, Джак. Учиш се.

— Истина е. Ако ще участвам в правенето на бебета, настоявам да го правя с един детектив на име Полин Грабовски.

Настъпи приятна пауза.

— Полин?

— Какво става, адвокат Мълън?

— Обичам те.

— И аз те обичам. Затова съм тук — прошепна тя. — Може би именно затова всички ние сме тук, Джак.

— Обичам те повече, отколкото смятах, че е възможно да обичам някого. Всъщност може би те боготворя. Ти ме изненадваш почти всеки ден, когато сме заедно. Обичам сърцето ти, съчувствието ти, този странен и сладък смях. Никога не ми дотяга да съм с теб. Ужасно ми липсваш, когато те няма. — Млъкнах и вперих поглед в очите й. Полин ме гледаше, без да мигне. — Ще се омъжиш ли за мен? — прошепнах аз.

Този път тишината ме плашеше. Страхувах се да помръдна.

Най-сетне се повдигнах на лакът и се надвесих над нея. Лицето й изглеждаше съставено от милион блещукащи парченца. Беше по-красива от всякога.

Когато най-накрая кимна утвърдително през сълзи, загадката на моя живот бе разрешена.