Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (3)

3.

Аз работя в Къщата, или както я наричат жителите на Монток — Крайбрежната къща, от тринайсетгодишната си възраст. Повечето случайна работа, но паркирането на коли е най-лесното изпълнение. Само малко суматоха в началото и в края. А между това — принудително бездействие.

Малко съм закъснял, затова скачам от мотоциклета и се захващам за работа. В рамките на двайсет минути запълвам страничния паркинг с четири стройни редици от 80 000 доларови европейски лимузини. Те проблясват в сребристата лунна светлина подобно на екзотични метални растения. Отлична реколта.

Кулминацията настъпва, когато едно виненочервено бентли с големината на яхта спира в краката ми и моят любим нюйоркчанин Латрил Сприуел слиза от него, пъхва ми двайсетачка в ръката и казва: „Бъди по-нежен с колата, братко“.

След като суматохата утихва, аз си вземам една биричка „Хайнекен“ и чиния с мезе и сядам на тревата до алеята. Това е животът. Хапвам си суши и соленки, когато пред мен изниква един напълно непознат келнер с черно сако. С многозначителна усмивка и намигване той пъхва в джоба на ризата ми розово листче.

Трябва да е киснало в парфюм. Когато го разгръщам, острият аромат ме удря в носа. „Шалимар“, ако не греша.

Но текстът върху самата бележка е възможно най-кратък и сух. Три букви, три цифри: IZD235.

Измъквам се от укритието си и тръгвам обратно през полето от лъскав метал, докато не откривам цифрите и буквите от бележката върху табелка с нюйоркски регистрационен номер, прикрепена върху изящния гръб на яркозелен бенц кабрио.

Вмъквам се на предната седалка и започвам да натискам разни копчета, за да се настаня удобно. С приспивно мъркане прозорците се превръщат във врати, покривът се отваря, а нафуканият баритон на Дийн Мартин започва да се лее от множество вградени тонколони.

Проверявам зад козирката. Нищо.

После опипвам сектора между седалките. В един калъф за очила марка „Робърт Марк“ откривам дълга тънка цигара с марихуана, декорирана с розова лентичка. Запалвам я и издухвам бухлато жълтеникаво облаче по посока на пълната луна.

Мисля си, че не е чак толкова лошо — да правя тен, докато Дино изповядва чувствата си към една френска дама на име Лили, когато нечия ръка се стоварва върху рамото ми.

— Здрасти, Франк — казвам аз, без да си давам труд да се помръдна на меката кожена седалка.

— Ей, Заек — казва Франк и посяга през прозореца да ми вземе цигарката, — начука ли си го вече?

Това е Франк Волпи, главен детектив от Полицейското управление на Ийст Хамптън, единственото ченге, което можете да видите да се фука наоколо с платинен „Ролекс“. Преди да се захване с престъпността в собствения си заден двор, Волпи е изкарал две военни служби във Виетнам. Ето защо можете да се обзаложите, че ще му се размине.

— Познаваш ме, Франк, аз не се целувам и не портя.

— И откога това?

— Ами откак снощи спах с жена ти!

Този типично мъжки заместител на разговора продължава, докато цигарата не започва да пари пръстите ми. След което Франк с олюляваща се походка се отдалечава в уханната нощ, а аз си оставам сам с Дино в бенца.

Телефонът звъни. Женски глас. Тя шепне:

— Питър, хареса ли си подаръка?

— Точно това ми предписа лекарят. Благодаря — прошепвам в отговор.

— Бих предпочела да ми благодариш лично на плажа.

— Как ще те позная?

— Разочароваш ме, Питър. Като ме видиш, ще ме познаеш.

Натискам още няколко бутона, побъбрям си с двама свръхлюбезни телефонни оператори и най-накрая подхващам разговор с моя добър приятел Лъмпке. Той е аспирант, готви се да вземе докторска степен по скулптура. Разговорът май не върви много добре, гласът му звучи раздразнено.

Е, в Париж, разбира се, е четири сутринта.

Зарязвам бенца и бавно тръгвам надолу към плажа. Вече ви казах колко невероятно красиво е това място, но още не смятам, че съм му отдал дължимото. Всеки път, като дойда тук, се удивлявам. Сигурен съм, че го ценя повече от Бари и Кемпиън Нюбауър.

Слизам към плажа и едва сега се замислям коя ли е жената, която ме чака там. Бих могъл да идентифицирам гласа, който ми се обади по телефона в колата. Трябваше само да отворя жабката и да погледна регистрацията на колата, но това щеше да провали изненадата.

Крайбрежната къща носи тръпката на неизвестното. Тя може да е на петнайсет или на петдесет и пет. Може да е сама, с приятел или със съпруга си.

Розова луксозна хартия за писма. „Шалимар“. Хъмммм. Бих могъл да се досетя кой ми е изпратил бележчицата.

Седнах на пясъка, на около двайсетина метра от прибоя. Омаломощеният ураган Гуинет, който цяла седмица беше блъскал Кейп Хатерас, едва тази сутрин бе достигнал Хамптънс. Вълните на прибоя бучаха оглушително и гневно.

Толкова оглушително, че не чух как тримата се приближават изотзад и се нахвърлят върху мен. Най-ниският и най-набитият, с обръснато кубе и лъскави очила марка „Оукли“, ме сритва право в гърдите.

Счупва ми поне две ребра и ми изкарва въздуха. Струва ми се, че разпознавам единия от тях, но е тъмно и не съм сигурен. Паниката ми расте с всеки професионално нанесен удар и ритник. А после ме обзема мрачното прозрение, че тези типове не са пратени тук само за да ми дадат един урок. Работата е много по-сериозна.

В отговор и аз започвам да удрям и ритам във всички посоки и най-накрая успявам да се отскубна.

Тичам и крещя с пълно гърло, надявайки се някой на плажа да ме чуе, но шумът на прибоя заглушава виковете ми. Един от типовете ме сграбчва изотзад и ме тръшва на земята. Чувам как изхрущява някаква кост — моя. После и тримата се нахвърлят върху мен и ме обсипват с град от удари и ритници. Без да спира, единият изръмжава: „На ти, на ти, Питър, гадно копеле, Заек!“

Внезапно иззад един храст на трийсетина метра проблясва изстрел. След това още един.

Точно в този момент разбирам, че ще умра.

И колкото и да не е за вярване, знам кой е убиецът ми.