Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (57)

55.

Скоро щях да разбера. Съдебният процес за смъртта на брат ми се провеждаше в гимнастическия салон на средното училище в Монток. Не можеха да изберат по-неподходящо място. В продължение на години с Питър имахме навик да играем там в неделя. Всяка неделя. Докато вървях към мястото си заедно с Мак, сякаш все още чувах звучното удряне на баскетболните топки в бетонната плоча, боядисана в бяло.

Докато сядах, си припомних първия уикенд, в който ние, още деца, се промъкнахме в гимнастическия салон. Фентън беше отмъкнал един ключ и след като скрихме велосипедите си в гората, ние се скупчихме около него, докато го пъхаше в ключалката. Колкото и да не е за вярване, ключът стана. Преминахме през малката врата и влязохме в притихналото, обширно и тъмно помещение, изпълнени с повече благоговение, отколкото ако току–що се бяхме промъкнали в катедралата „Свети Патрик“. Ханк намери копчето на осветлението и целият салон с лъскавия си под от твърда дървесина и белите баскетболни табла от плексиглас светна като съновидение.

Сутринта в деня на процеса най-малко двеста сгъваеми стола бяха подредени в дълги редици покрай стената на залата. Хората, които седяха на тях, бяха идвали тук и по-рано — като дипломиращи се ученици или като горди родители, или и двете.

Марси беше запазила две места на първия ред за мен и Мак. Огледах се наоколо и видях Фентън и Моли, Ханк и неговата съпруга, невероятно много приятели от града. Но не и горкия Сами Джиамалва, то се знае. Не стана нужда да чакаме много.

— Тишина! Тишина! — обяви съдебният пристав, който тази сутрин бе пристигнал с колата си от Ривърхед. — Моля, всички, които ще се изправят служебно пред Върховния съд на окръг Съфък, да посрещнат уважаемия съдия Робърт Лилиън.

С черните си одежди съдията приличаше на вестител от деня на Страшния съд. Той влезе в гимнастическия салон през малкото кафене, което се помещаваше до него, и зае мястото си. Що се отнася до публиката, тя се състоеше предимно от местни хора, но при професионалистите численото превъзходство определено принадлежеше на другия отбор. Зад продълговатата и тясна маса срещу съдията рамо до рамо стояха трима старши съдружници от „Нелсън, Гудуин и Микел“, водени не от кой да е друг, а от самия Бил Монтроуз. Зад тях, подобно на горди синове, седяха трима от най-обещаващите стажанти във фирмата.

Зад отсрещната маса седеше двайсет и четири годишната Надя Алпър, помощник-областен прокурор. И четири празни стола. Алпър отпиваше от голяма бутилка кока-кола и записваше нещо в жълт бележник.

— Тя дори няма помощник — отбеляза Мак.

Лилиън, нисък и набит мъж към шейсетте, ни съобщи от съдийския си амвон, че макар да няма защитник, днешното съдебно разследване ще се състои под формата на съдебен процес без заседатели. Свидетелите ще бъдат извикани, за да дадат показания под клетва; ще бъде разрешен ограничен разпит по негово усмотрение. С други думи, той беше господ бог.

Лилиън даде думата на адвокатския екип на Нюбауър и Монтроуз призова някоя си Триша Пауъл, едрогърда, тъмнокоса жена около трийсетте.

Никога по-рано не я бях виждал и се чудех какво ще последва.

Под ръководството на Монтроуз Триша Пауъл даде показания, че е била гостенка на партито на Нюбауър в Деня на загиналите. Към края на вечерта отишла да се разходи до брега.

— Видяхте ли някого по време на разходката си? — попита я Монтроуз.

— Когато слязох на брега — отговори Пауъл, — там видях Питър Мълън.

Аз трепнах на мястото си. През изминалите на два месеца това беше първото съобщение, че някой е видял Питър след почивката. В гимнастическата зала премина вълна от шепот.

— Какво правеше той, когато го видяхте? — попита Монтроуз.

— Взираше се във вълните — каза Пауъл. — Изглеждаше тъжен.

— Знаехте ли кой е той?

— Не, но го разпознах като човека, който беше паркирал колата ми. А по-късно видях снимката му във вестниците, разбира се.

— Какво се случи в онази нощ? Разкажете ни точно какво видяхте.

— Изпуших една цигара и тръгнах да се връщам обратно. Но в този момент чух плисък и като се обърнах, видях Питър Мълън да плува сред вълните.

— Това не ви ли се стори странно?

— О, напълно. Не само защото вълните бяха големи, но и защото водата беше много студена. Опитах я с единия пръст на крака си и бях шокирана.

И аз бях шокиран. Тази жена, която и да беше тя, лъжеше, та се късаше. Наведох се към Надя Алпър и шепнешком й предадох едно бързо съобщение.

Когато Монтроуз приключи, Алпър стана, за да разпита Пауъл.

— Откъде познавате Бари Нюбауър? — попита тя.

— Ние сме колеги — беше хладнокръвният отговор.

Искаше ми се да отида там и да я напляскам.

— И вие ли търгувате с играчки, госпожице Пауъл?

— Аз работя в рекламния отдел на „Мейфлауър Ентърпрайсис“.

— С други думи, вие работите за Бари Нюбауър.

— Приятно ми е да си мисля, че също така сме и приятели.

— Сигурна съм, че отсега нататък ще бъдете — каза Надя Алпър.

Подигравателният смях в залата бе прекъснат от острата забележка на Лилиън.

— Госпожице Алпър, надявам се да не ми се налага отново да ви моля да се въздържате от реплики извън протокола.

Тя отново се обърна към свидетелката.

— Тук имам списък на всички поканени на партито онази нощ. Вашето име не е в този списък, госпожице Пауъл. Имате ли някаква представа защо?

— Два дни по-рано срещнах господин Нюбауър на едно съвещание и той беше достатъчно любезен да ме покани.

— Разбирам. И по кое време пристигнахте на партито? — попита Надя.

— Не е прието да се подранява, но така беше. Около седем часа или най-много пет минути по-късно. При всички тези знаменитости, дето щяха да присъстват, нямаше да си простя, ако изпусна нещо.

— И именно Питър Мълън паркира колата ви?

— Да.

— Абсолютно сигурна ли сте, госпожице Пауъл?

— Да. Той имаше… запомняща се външност.

Алпър се върна до бюрото, грабна една папка и отново се приближи до свидетелската скамейка.

— Искам да представя на съда писмените показания на трима от колегите на Питър Мълън за вечерта. Те твърдят, че Мълън е отишъл на работа най-малко с четирийсет минути закъснение. Следователно е невъзможно той да е паркирал колата на госпожица Пауъл или нечия друга кола преди седем и четирийсет.

Тълпата отново се развълнува. Шепотът се усили. Хората явно бяха ядосани.

— Имате ли някакво обяснение за това несъответствие, госпожице Пауъл? — попита съдията.

— Струва ми се, че той паркира колата ми, Ваша чест. Предполагам, че е възможно да съм го видяла по-късно по време на партито. Беше много красив. Може би затова лицето му се е запечатало в съзнанието ми.

След като Надя Алпър се върна на мястото си, в залата се вдигна такъв шум, че Лилиън трябваше да удари силно с чукчето си, за да въдвори тишина отново.

— Алпър е доста нахакана — прошепна Мак в ухото ми. — Според мен първият рунд завърши наравно.