Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (6)

3.

Същата вечер в петък, в девет и двайсет, аз грабнах раницата и като се спуснах с асансьор, ескалатор и по стълби, коя от коя по-мръсни, слязох на спирката под Гранд Сентрал Терминал. Влакът на метрото ме изстреля право на Пен Стейшън, откъдето с решителна крачка се отправих към коловоза за Лонг Айланд. Хванах последния влак.

Съвсем скоро тук щеше да е пълно с енергични млади граждани, потеглили за първия си голям летен уикенд в Хамптънс, но аз бях дошъл достатъчно рано, за да мога да претендирам за място до прозореца. Сложих компактдиск в плеъра и кротко поех на тричасовото скърцащо пътешествие към последната спирка на лонгайландската железница.

В Монток.

У дома.

Няколко минути преди влакът да се люшне напред и да потегли, едно хлапе с вид на колежанин първокурсник, който се прибира у дома за лятната ваканция с цяла торба мръсно бельо и притеснения, се отпусна на седалката срещу мен.

Пет минути по-късно вече спеше, а от джоба на куртката му на морски вълк застрашително се поклащаше опърпаното томче с меки корици на „Червеният знак на храбростта“. И за мен това бе една от любимите ми книги, посегнах и я набутах на сигурно място в джоба му.

Момчето беше високо и хилаво, с козя брадичка и мустаци, каквито си пускат с трескава гордост деветнайсетгодишните. Спомних си за всичките си пътешествия до дома със същия този влак. Често пътувах напълно съсипан. Друг път просто търсех място да си почина и да си напълня отново портфейла, работейки в строителната фирма на моя старец, когато имаше достатъчно работа, но по-често нямаше и тогава пребоядисвах корпусите на корабите в корабостроителницата на Джепсън. В продължение на пет години всеки път бях изпитвал ужасния страх пред онова, което ми готвеше бъдещето.

Това ме накара да осъзная колко по-добре съм в момента. Току-що бях завършил втори курс в Колумбийския, а предишния семестър бях взел изпита по касационно право. Именно на това разчитах в тая история с партньорството ми във фирмата, където за една седмица изкарвах повече, отколкото за цяло лято с пренасяне на тухли четворки и пребоядисване на корабни корпуси.

А съществуваше и Дана, която щеше да ме чака на гарата. От близо година излизах с нея, но тя не преставаше да ме удивлява. Отчасти това се дължеше на фамилното й име — Нюбауър. Сигурно сте го чували. Родителите й притежават една от най-големите частни компании в света и една от най-страхотните вили на Източното крайбрежие. Започнах да се срещам с нея миналото лято, докато работех за фирмата на Джепсън. Беше наминала да види свръхмодерния лайнер на баща си. Не знам какво ме прихвана, обаче я поканих на среща. Предполагам, че си е падала по сценария, тип „богато момиче — работещо момче“, а и на мен май ми допадаше. Но главното беше, че харесвах Дана; тя беше умна, забавна, сериозна и целенасочена. Също така беше лесно да разговаряш с нея и аз й имах доверие. И което е най-хубавото — не беше нито сноб, нито типичното разглезено богато момиченце, а това си е истинско чудо, като се има предвид родословието й.

Ах, на изток! Старият влак тракаше и се носеше напред, като спираше във всяко от пръснатите по пътя му провинциални градчета с колоритни индиански имена от рода на Пачог и Ронконкома, където моят непознат уморен колега и приятел слезе. Това бяха истинските градове, а не курортните селища, посещавани от нетърпеливи, разлудували се туристи.

Извинявам се, ако съм прекалил с тази тирада на юпи, особено като се има предвид, че нося същите дрехи и перспективите ми изглеждат по-добри, отколкото на повечето от хората тук. Но има една разлика и тя се състои в това, че за мен Монток и Хамптънс са нещо реално, а не просто претекст да поддържаш разговора в някой бар за самотници.

Именно там сме родени брат ми и аз. Там умря майка ни, прекалено рано. И също там си е, жив и здрав, нашият осемдесет и кусур годишен дядо-конте, който не дава никакви признаци, че се кани да забави темпото.

Половината от пътниците се стовариха на гарата в Уест Хамптън. Другите слязоха след две спирки, в Ийст Хамптън.

Когато най-накрая влакът се довлече в Монток — точно навреме, четири минути след полунощ, аз бях последният останал пътник във вагона.

И нещо отвъд прозореца ми се струваше не наред.

Най-напред си помислих, че прекалено много хора са дошли да посрещнат влака в този късен час.

Слязох, очаквайки да видя рейндж роувъра на Дана в средата на черния и празен паркинг и самата Дана, самотна, да седи, кръстосала крак връз крак, върху все още топлия капак.

Но Дана стоеше в края на ярко осветения перон и никак не изглеждаше щастлива, че ме вижда. Очите й бяха подути, като че ли беше плакала дни наред.

По-тревожното беше, че и баща ми, и дядо ми бяха с нея. Баща ми напоследък и без това не изглеждаше кой знае колко добре, но сега бе смъртноблед. Дядо ми бе добил докачения израз на сприхав ирландец, който търси на кого да си го изкара.

Отстрани до тях стояха един полицай от Ийст Хамптън на име Били Белнап и млад репортер от „Ийст Хамптън Стар“, който трескаво драскаше нещо в бележника си. Зад тях пулсиращата студена светлина на патрулната кола на Белнап озаряваше сцената в червено, сигнализирайки за катастрофа.

Липсваше само брат ми Питър. Как беше възможно това? През целия си живот Питър бе препускал от една беда към друга, без да остане драскотина по него. Когато Питър беше петгодишен, един съсед го намери да лежи в безсъзнание, проснат до велосипеда си, край шосето. Съседът го пренесе вкъщи и го сложихме да легне на канапето. Тъкмо се канехме да повикаме линейка, когато Питър се надигна, сякаш просто беше изкарал една дрямка. През същата тази година той непрекъснато падаше от разни дървета.

Но сега израженията на хората на перона ми подсказваха, че моят брат Питър с тази негова рискова комбинация от нехайство и кураж си беше отишъл от живота. Беше паднал с мотоциклета си от скалите край Шадмуърския бряг, заспал в леглото със запалена цигара или бе хукнал да гони някоя топка сред уличния трафик и го бяха смачкали като ловджийско куче порода голдън ретривър.

Краката ми се подкосиха, когато Дана обви ръце около шията ми и притисна мокрото си лице към моето.

— Джак, толкова съжалявам! Питър. О, Джак, съжалявам!

След като Дана ме пусна, прегърнах баща си, но нещо не се получи. Беше прекалено погълнат от собствената си болка и мъка. И двамата мълвяхме думи, които не можеха да изразят чувствата ни.

Благодаря ти, Боже, за Мак, помислих си аз, когато дядо ме прегърна. Докато бях малък, той ми се виждаше много едър и мускулест. Когато бе на четирийсет и пет, кантарът отчете рекорда на семейство Мълън — 210 килограма, а дядо ми се перчеше с това под път и над път. През последните двайсет години беше загубил повече от една трета от онова тегло, но все още имаше огромни ръце и много едър кокал и ме прегърна с такава невероятна сила, че останах почти без дъх.

Стисна ме така, сякаш се бореше за живота си, и прошепна в ухото ми:

— Джак, казват, че Питър отишъл да плува и се удавил. Това е най-голямата глупост, която някога съм чувал.