Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (67)

65.

Бе четвъртък сутрин в началото на май. Аз се заех с ежедневните си занимания, едни и същи, откакто се бях върнал от Тексас. Излязох да купя вестници, направих кафе за Полин и я целунах за довиждане, преди да тръгне за новата си работа в нашумялата юридическа фирма „Макмилън и Харт“. После в продължение на двайсет минути правих лицеви опори и клякания на килима във всекидневната и излязох.

Първо наминах при Филип К., някога главен редактор в литературно списание. Бивш наркоман, пристрастен към хероина, той се възстановяваше в една клиника за амбулаторно лечение с метадон и припечелваше някой лев от спретнато магазинче за стари книги, разположено върху масичка за игра на карти на североизточния ъгъл на Томпкинс Скуеър Парк. Заклет естет и сноб, Филип продаваше само книги, които смяташе, че заслужават да бъдат четени. Много често сутрин на масичката му виждах само три–четири очукани томчета.

Тази сутрин Филип предлагаше един изцапан с кафе роман с меки корици със заглавие „Нощни кучета“. Платих цената, която ми поиска, и с книгата в задния си джоб отидох в един ресторант за бързо хранене на Второ Авеню. Зачетох на бара, като си поръчах кафе и мацун^[1].

Макар да нямах обичайните обеци и татуировки, аз се приобщавах към обитателите на Ийст Вилидж по много по-незабележим начин. Обичах да си похапвам пирожки и блини и други вкусни източноевропейски храни, които се продаваха в малките, все някак оцеляващи заведения за хранене от Втора улица до Авеню С. Обичах тъмните местни барчета с техните джубоксове, заредени с песни, които никога по-рано не бях чувал. И Мак ги обичаше, от време на време вземаше рейса и тримата заедно правехме обиколка на местните кръчми.

Маклин беше родено конте, във Вилидж се чувстваше повече у дома си, отколкото аз. Със своята мека шапка в стил фънк, която му бях купил, приличаше на Хенри Милър, завърнал се от оня свят за една последна бохемска обиколка.

Като говорим за меки шапки, се сещам, че вече си купувам дрехи втора ръка. В онази сутрин всичко, което носех на гърба си, не струваше повече от шест долара, затова, след като закусих и изчетох петдесет страници от последната книга на Филип, реших да се поразходя до магазинчето на Ферди на Седма, където бях направил някои от най-добрите си попадения.

Тъкмо бях започнал да преглеждам щанда с ризите в дъното, когато се появи един дребен тип с къса коса и козя брадичка, и двете силно изрусени.

Наблюдавах го как се рови в старите костюми. Това ме накара да усетя колко много ми липсва Сами. Той беше горе–долу толкова висок и имаше почти същата фигура. Този имаше дори същата наперена походка.

Приликата беше толкова явна, че започнах да се чудя дали всички ние нямаме клонинги, които се разхождат по улиците на различни градове по целия свят.

Мършавият тип трябва да беше усетил погледа ми, защото се обърна с лице към мен. Тъкмо се канех да изтърся някакво извинение, когато стреснатото му изражение го издаде.

— Сами!

Той ми удари един юмрук и аз се намерих на пода, вперил поглед в разнищените краища на старите ризи.