Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (56)

54.

— Ставай, ставай.

Тракането на ламаринена чаша по стоманените пръчки ме стресна и ме събуди от съня, в който се опитвах да спася Питър и Сами. Скочих и като обезумял огледах килията. Тогава видях кривата усмивка на Мак, хартиената торбичка с мазни петна под мишницата му и старото войнишко канче в ръката му, което сигурно беше търсил цялата сутрин.

— Ставай, мързеливецо. Току-що ти платих гаранцията.

— Радвам се да те видя, Маклин. И благодаря за този малък подарък в стил „затворнически бунт“.

Набързо намъкнах дрехите си и Пол Инфанти, ченгето от нощната смяна, се появи пред килията. Отдели един ключ, прикачен към колана му с дълга тънка верижка, и голямото резе изщрака оглушително. Той дръпна тежката врата към себе си и аз отново се озовах в нормалния свят.

— Джак Мълън Урагана — каза Маклин и ме потупа по рамото. — Дори шестте часа, прекарани в ийстхамптънския „Хилтън“, не можаха да пречупят този човек.

— Млъквай, Маклин.

На горния етаж Инфанти ми връчи един плик с часовника и портфейла ми. После подписах призовка да се явя в съда, за да отговарям за възпрепятстване на полицейско разследване. Обвинението в нападение на полицай беше свалено.

— Следобед трябва да отидем да видим майката на Сами — мрачно каза Мак. — Ние единствени знаем какво чувства.

— Сигурно ще кажат, че и това е било злополука — рекох аз. — Може би самоубийство.

Описах му посещението на Волпи и Джордан, колко безочливи и нагли бяха.

— Възможно ли е да им се размине? — попитах го аз.

— Сигурно. Току-що им се размина, струва ми се.

Веднага щом излязохме от магистралата, аз грабнах торбичката с понички „Дрезънс“. Вътре имаше три — кафяви, меки и поръсени с канела. Ако това въобще е възможно, след първата ми нощ в затвора те бяха станали още по-вкусни.

— Хайде, кажи ми нещо — рече Мак и грабна последната поничка, преди да стигне до устата ми. — Все още ли се каниш да поставиш на колене проклетата система?