Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (110)

110.

Някъде пет месеца по-късно Полин, Маклин и аз седяхме в дъното на един бар близо до Фоули Скуеър. Пиехме тъмна бира „Гинис“. Заведението беше почти празно, ако не броим бармана и една бяла котка. В единайсет часа преди обед повечето барове са празни дори в процъфтяващия Ню Йорк.

— Дано да изгние в затвора! — каза Маклин, повтаряйки любимия си тост от началото на лятото.

Държа да отбележа, че нещата се развиваха именно в тази посока. Току-що бе започнал първият съдебен процес срещу Бари Нюбауър. А след това го чакаха още единайсет, подредени в редица като автомобили марка „Мерцедес“ и „Ауди“ на светофарите по шосе № 27.

А сега идва най-хубавото. Тъй като имаше вероятност Нюбауър да се опита да напусне страната, той щеше да прекарва нощите и уикендите си на Райкърс Айланд, докато не бъде произнесена и последната присъда. Цената на акциите на „Мейфлауър Ентърпрайсис“ бе паднала до два долара. Бари Нюбауър беше разорен.

Що се отнася до нас тримата, поне за известен период от време това щеше да е последният ден, в който можехме да пием „Гинис“ на свобода. Нашият адвокат Джошуа Епстайн, същият тип, който представляваше Моли и Канал 70, отказа да изпие едно питие с нас, преди да се отправим към съда. Но вече ни беше подготвил — не смятал, че шансовете ни са особено добри.

Мак изглеждаше напълно невъзмутим. Все пак беше на осемдесет и седем. Каза, че му се ще да организира едно парти в Деня на загиналите, за да запълни дупката, която Крайбрежната къща бе оставила в светския календар на Хамптънс.

— Искам да направя едно истинско парти — каза Маклин, като избърса пяната от устните си. — Нещо такова, в сравнение с което онези джамборета в стил Пъф Деди, по които всички така залитат, да заприличат на следобеден чай.

— Аз съм с теб, Маклин — каза Полин.

— Не искам да ви развалям удоволствието — рекох им аз, — но е време да вървим. Имаме уговорена среща в съда.

— Аз предпочитам този бар — каза Маклин и се захили като смахнат, какъвто си беше.

— Време е да си понесем последиците — рекох аз.

Когато Полин, Мак и аз се приближихме до стъпалата на Окръжния съд на САЩ на Фоули Скуеър, бяхме посрещнати от нашия адвокат Джош Епстайн, който имаше доста изнервен вид, и куп репортери, въоръжени с микрофони и камери, които се блъскаха в полицейските кордони в синьо и бяло.

— Клиентите ми не коментират — каза Джош, като отблъсна ордите на пресата и хвърли суров поглед към мен и Мак.

После той бързо ни поведе нагоре по мраморните стъпала, минахме през обградения с колони вход, през металните детектори и влязохме в асансьора.

Мълчаливо се изкачихме на двайсет и третия етаж. Когато вратите на асансьора се отвориха, Мак прочисти гърлото си.

— Ще цитирам думите на стария ирландец Бенджамин Франклин. „Ние трябва да бъдем единни и да се държим един за друг, иначе е почти сигурно, че ще ни обесят поединично“.

Съдебната зала на достопочтения съдия Джеймс Блейк ни най-малко не приличаше на „съдебната зала на народа“, разположена на скалите на Монток. С високите петнайсетметрови тавани, скъпите полилеи, с ламперията си от лъскав махагон тя по-скоро приличаше на Старата църква на китоловците в Саг Харбър.

Заехме местата си до масата на защитата, докато Джош бъбреше с помощник-прокурора на Съединените щати, комуто бяха възложили нашия процес. Облечен в семпъл сив костюм, бяла, закопчана догоре риза и копринена вратовръзка на червени и сини райета, помощник-прокурорът Артър Маршъл изглеждаше разумен и строг, решен „да упражни прокурорските си пълномощия“ в съответствие с действащото законодателство.

Три месеца по-рано Мак, Полин и аз бяхме депозирали жалби по обвинителния акт, уличаващ ни в заговор за отвличане и реалното отвличане на Бари Нюбауър, Кемпиън Нюбауър, Уилям Монтроуз, Том Фицхардинг, Стела Фицхардинг, Триша Пауъл и Франк Волпи. Нямаше нужда от съдебен процес, ние знаехме какво сме направили и защо. Когато подадохме нашите жалби, съдия Блейк ни уведоми каква цена ще трябва да платим за справедливостта, която бяхме извоювали за Питър.

— От деня на произнасянето на присъдата ви очаква не по-малко от двайсет години затвор.

Днес бе денят.

— Всички да станат! — нареди съдебният пристав, когато достопочтеният Джеймс Блейк влезе в съдебната зала.

Тълпата от пейките за публиката стана на крака, докато възрастният съдия пристъпваше тежко по стълбичките към мястото си, а черната му тога се влачеше по пода след него. Изглеждаше почти толкова стар, колкото и Мак, и точно толкова чепат. Зае мястото си и гневно изгледа залата.

— Седнете — дрезгаво каза той.

— Съединените щати срещу Джак Мълън, Маклин Рийд Мълън и Полин Грабовски — извика съдебният пристав. — Ще бъде произнесена присъдата.