Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (18)

15.

Вратата на стаята беше затворена, но отвътре се чуваха стонове. Натиснах вратата, но нещо ми пречеше да я отворя, натиснах по-силно и влетях вътре, като се спънах в нечии проснати крака.

Дори в тъмното успях да позная, че това е баща ми. Светнах лампата. Той беше в беда. Беше много зле. Явно беше припаднал на пода и на това се дължеше силният трясък преди малко. Мяташе се по гръб, като че ли се бореше с някого, когото само той виждаше. Пъхнах ръка под главата му и я повдигнах от пода, но подобно на дете, сънуващо кошмар, гой не можеше да ме види. Погледът му беше насочен навътре, към експлозията в гърдите му.

— Татко, това е инфаркт. Ще извикам линейка. Изтичах до телефона. Когато се върнах, зениците му бяха още по-разширени, а напрежението в гърдите му сякаш се засилваше. Не можеше да си поеме дъх.

— Дръж се! — прошепнах аз. — Линейката идва. Лицето му съвсем изгуби цвета си, стана болезнено, призрачносиво. После той престана да диша и очите му се обърнаха. Започнах да му правя дишане уста в уста. Нищо.

Едно, две, три.

Нищо.

Едно, две, три.

Нищо.

По алеята за коли изскърцаха гуми, по стълбата затопуркаха бързи стъпки и Ханк коленичи до мен.

— От колко време е в това състояние?

— От три-четири минути.

— Добре. Има шанс.

Ханк носеше портативния дефибрилатор. Беше сложен в бяла пластмасова кутия с големината на акумулаторна батерия за кола. Нагласи апарата и го включи.

Сега аз не можех да дишам. Стоях изправен над баща си, изтръпнал и невярващ. Това не беше възможно. Навярно се е качил в стаята на Питър, за да се отдаде на спомените си.

Всеки път, когато Ханк включваше тока, тялото на баща ми подскачаше конвулсивно.

Но стрелката на електрокардиографа не реагираше.

След третия електрически удар Ханк ме погледна шокирано.

— Джак… той е мъртъв.