Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (28)

25.

Фентън Гидли слагаше стръв на въдиците, когато Дясната ръка спря до него е десетметровата си китоловна яхта. Той изключи мотора и извика на набития червенокос рибар, който по една случайност беше най-добрият приятел на Джак Мълън:

— Ей, Фентън, кълве ли?

Гидли вдигна глава и изгледа едрия тип с белег на бузата. Нямаше време за празни приказки.

— Познаваме ли се, приятел?

Дясната ръка измъкна деветмилиметров „Глок“ и го насочи към Гидли.

— Съвсем скоро ще поискаш никога да не бяхме се срещали. А сега трябва да се изправиш, и то бавно. Виждам, че можеш да изпълняваш нареждания. Браво, харесва ми, когато един грубиян и неудачник започне да се държи както трябва. Хайде сега, скачай в проклетата вода, Гидли. Скачай или ще те застрелям точно между очите. Поне ще знам, че съм свършил нещо тази сутрин.

Фентън скочи от лодката, потъна за малко, а после изскочи на повърхността. Беше със спортни гащета, вечната хавайска риза и рибарски ботуши. Трябваше да свали ботушите.

— Остани си с ботушите — каза Дясната ръка. Надвеси се над ръба на яхтата и впери поглед в Гидли. След това се усмихна. — Днес ще умреш, знаеш ли? Казано по-точно, ще се удавиш. Искаш ли да знаеш защо?

Гидли явно беше по-умен, отколкото предполагаше. Не откъсваше поглед от него, търсейки начин да се измъкне. Но такъв нямаше.

— Заради убийството на Питър Мълън ли? — попита. Вече му беше трудно да се задържи на повърхността, водата беше лепкава и студена и ботушите тежаха ужасно.

— Питър Мълън не беше убит — каза Дясната ръка. — Той се удави, както ще се удавиш и ти. Ще стоя тук и ще гледам, докато потънеш за последен път. Имаш думата ми, че няма да те оставя да умреш сам.

Точно това направи Дясната ръка. Той държеше пистолета си насочен към Гидли и го наблюдаваше с едва доловим интерес. Пиеше студен чай „Липтън“ направо от бутилката. Очите му бяха хладни и безизразни като на акула.

Гидли беше як и наистина обичаше живота. Първият път, когато потъна, бе близо половин час след като скочи във водата.

Потъна за втори път само няколко минути по-късно. Когато се добра до повърхността, кашляше и трескаво плюеше вода и пяна.

— Питър Мълън се удави — извика му Дясната ръка. — Сега разбра ли го? Разбра ли какво е да се давиш?

Накрая Фентън се разплака. Но той нямаше да моли това копеле за живота си. Не че беше кой знае какво утешение, но все беше нещо.

Фентън потъна отново и нагълта огромно количество вода. Този път имаше чувството, че гърдите му ще експлодират. Ботушите най-сетне се изхлузиха и той ги остави да отидат на дъното.

След това изплува за последен път. Щеше му се да докопа негодника за гърлото, но както се развиваха нещата, май самият той щеше да излезе от играта.

Когато изплува този път, Фентън не повярва на очите си. Китоловната яхта се отдалечаваше.

— Длъжник си ми, Фентън — изкрещя онзи, надвиквайки шума от мотора. — Дължиш ми скапания си живот.

Фентън проумя и останалата част от посланието: Питър Мълън се е удавил. Така трябваше да бъде.

Фентън полежа известно време по гръб във водата, докато събере сили да доплува до лодката си.

26.

Дясната ръка преживяваше много натоварен и продуктивен ден.

С вид на подпийнал, навлякъл износени спортни гащета, възширока трикотажна фланелка и шапката с надпис „Сейнт Луис Кардинале“, нахлупена ниско над черните му маркови очила, той лениво караше взетия под наем велосипед надолу по Дич Плейнс Роуд. Когато стигна до къщата на номер 18, хвърли един студен изпитателен поглед, после пусна кормилото и безметежно продължи да се носи напред.

— Виж, мамо, карам без ръце — каза той на безоблачното следобедно небе.

Няколко метра по-надолу сви към паркинга на мотел „Ийст Дек“ и остави велосипеда, попълвайки пъстрата редица между две дюни. После с шишенце лосион и последния роман на Гришам в ръка, метнал през рамо голяма жълта плажна хавлия, той се върна назад към къщата на Дич Плейнс Роуд, имитирайки провлачената походка на развличащо се юпи. Ето сега идваше най-сложното.

Подмина къщата на семейство Мълън и сви през парцела, където строяха голяма нова къща, напряко към плажа на Дич Плейнс. Но после, уж досещайки се, че е забравил нещо, се насочи към задната врата на Мълънови.

От дълбоките джобове на спортните си гащета измъкна гъвкава стоманена пластинка и пробва ключалката. Направи два бързи опита и след като не чу познатото издайническо щракване, най-сетне осъзна, че проклетата врата дори не е заключена.

Това е знак, помисли си той, докато влизаше вътре. Не бъди прекалено изобретателен. През изтеклите два часа следваше собствения си съвет, преравяйки всички чекмеджета, шкафове и полици с книги. Но онова, което търсеше, го нямаше на явните места. Същото се отнасяше и за малкото таванско помещение.

Започваше да се поти. Проклетата къща нямаше климатична инсталация. Надникна зад всяка картина по стените и провери в калъфите на старите грамофонни плочи със записи на „Бийтълс“ и трио „Кингстън“. После прерови гардеробите, натъпкани догоре със спомени от миналото на семейство Мълън.

Къде, по дяволите, си го скрил, Питър?

Това е важно, нещастно малко копеленце. Хората са смъртни, включително приятелчетата ти мускетари. И намаханият ти брат също.

Така че къде е, дяволите да те вземат, копеле мъртво?

Изминаха още трийсет минути. Беше в такова гадно настроение, че със съжаление забеляза как старият датсън на Мак спира на алеята за коли. В края на краищата, ако дъртият чешит беше пристигнал посред претърсването, нямаше да има друг избор, освен да го убие.

Може би все пак трябваше да го очисти. Нека градът да пролее още няколко сълзи за съдбата на бедния и нещастен род Мълън.

Но не, спонтанните изпълнения бяха за аматьорите. Вече си бе създал достатъчно неприятности за един ден.

Изчака до последния момент, докато не чу изскърцването на гаражната врата, след това се измъкна отзад и забърза към плажа.

Проклет да си, Питър. Къде, по дяволите, си скрил салама, приятелче?