Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (94)

92.

Този път след края на съдебното заседание от процеса „Народът срещу Бари Нюбауър“ новинарската машина бе така заредена, че щеше да се пръсне. „Обсадата на Лонг Айланд“ се оказа най-благодатната тема за рейтинга на медиите през цялата година. И най-показателната. Повечето от репортерите и режисьорите, които бълваха продукции през нощта, с изгряването на деня се изсипаха в Хамптънс.

Щом Канал 70 угасна, дуелиращите се телевизионни водещи отправиха пламенни апели към нацията. Започна се с кратки биографични експозета за главните действащи лица, които техните информационни мрежи бяха успели да изсмучат през последните два часа. Страната научи как Бари Нюбауър чрез женитбата си е влязъл в една от най-известните фамилии от издателския бизнес, как впоследствие е разширил периметъра и на действие, завладявайки радиото и кабелната телевизия, увеселителните паркове и Интернет. От видни негови конкуренти като Тед Търнър и Рупърт Мърдок хората чуха почтителни оценки за далновидността му.

Освен това имаха възможност да научат, че неговият адвокат Уилям Монтроуз, възпитаник на Йейл, от седемнайсет години не е загубил нито едно дело. Монтроуз беше бетонирал своята репутация в една съдебна зала на Форт Уърт преди девет години, защитавайки богат собственик на ранчо, който хладнокръвно застрелял един професионален тенисист само защото решил, че е преспал с любовницата му. Колеги на Монтроуз разправяха, че той така размазал адвоката на обвинението, че щатът, който настоявал за предумишлено убийство, накрая бил благодарен и на глобата от хиляда долара за незаконно притежание на оръжие.

Последва порой от информация за семейство Мълън. Интервюта с видни граждани на Монток хвърляха светлина върху смъртта на майката и бащата Мълън и разкриваха колко малко дядо и внук приличат на терористи.

— Единствената причина сега да съм кмет на Монток — каза Питър Сийгъл — е тази, че Маклин не се кандидатира. А Джак си е нашето „златно момче“.

— Това е семейство Кенеди от работническата класа на Монток — обяви Доминик Дън, специален пратеник на списание „Венити Феър“. — Същата хубава външност и чар, същите ирландски католически корени и същото трагично проклятие.

Репортажите бяха показателни и за това колко бързо историята бе поляризирала Ийст Енд. В отговор на репортерски въпрос един загорял от слънцето банкер, който слизаше от поршето си пред магазинче за вино, отговори: „Надявам се на доживотна присъда“. Той изрази преобладаващите настроения сред „първата класа“.

Местните хора виждаха нещата по друг начин. Те се прикриваха зад неутрално звучащи фрази от рода на „Надявам се само всички да се приберат у дома живи и здрави“, но всъщност бяха загрижени единствено за семейство Мълън и техните приятели.

— Ако знаехте какво преживя това семейство през последните няколко години — каза Денис Лоу, сервитьорка в пицарията „При Пи Джей“, — щяхте да разберете за какво говоря; истинска американска трагедия. Толкова ми е тъжно за тях. Ние всички обичаме Джак и Маклин.

Но едва към полунощ, когато почитателите на пресата се прибраха у дома и кабелните капацитети превзеха властта, започнаха да се появяват първите наистина съчувствени коментари. И както обикновено се случваше напоследък, изпреварващият глас принадлежеше на Джералдо.

Тази нощ той предаваше от бара на ресторант „Шагуонг“. Превръщайки шоуто в градски купон, той накара местните хора да се разприказват. Насърчаваше ги да изпадат в сантиментални настроения и да разказват спомени за Мак и Джак.

— Една от причините Маклин да се чувства толкова удобно в новата си роля — каза Гари Милър, собственик на детски ясли — е, че през последните двайсет години той беше неформалният съдия на града. Всъщност в момента ние се намираме в неговия любим съд.

Джералдо освен това направи и едно предаване на живо извън студиото с Чанси Хауълс, декан на Колумбийския юридически факултет.

— Джак Мълън беше не просто добър студент по право, той беше блестящ студент — заяви Хауълс. — Един от най-способните студенти, на които някога съм преподавал. И въпреки това не се кандидатира за самостоятелна работа като юрист. Предполагам, предварително е планирал всичко, освен това е преценил какви могат да бъдат последиците. Не се съмнявам, че за Джак Мълън това е едно решение, продиктувано от морални и етични съображения, но същевременно и добре обмислено.

— Истината е — каза накрая Джералдо, — че Джаксън и Маклин Мълън не са фанатици, нито радикали, не са и някакви смахнати маргинални личности. Това са хора, на които, също като на мен и вас, им е дошло до гуша от крещящите несправедливости в системата на правораздаването. Единствената разлика е, че тези несправедливости са ги наранили по-жестоко, отколкото нас. И те са решили да направят нещо, за което се иска голям кураж. Ние се молим за всички, засегнати от тази трагедия. Лека нощ, приятели мои.

И докато телевизионните мрежи и кабелните телевизии превръщаха процеса „Народът срещу Бари Нюбауър“ в още пари, агентите на ФБР се изсипаха в Хамптънс. Със своите старомодни спортни обувки с гумени подметки, с евтините си подстрижки и семейните очукани лимузини те изглеждаха съвсем не на място тук, като хора, преживяващи с купони за храна.

— Ако не внимавах толкова, бих могъл да свикна с това място — каза Маклин, прокарвайки дългия си кокалест пръст по старинната махагонова ламперия, досущ като във викторианска къща от някой британски минисериал.

Седяхме в ъгловата библиотека, в съседство с по-аскетично обзаведеното помещение, което бяхме превърнали в съдебна зала. Двамата с Мак се бяхме настанили на излъскания дъбов под с лице към огромния прозорец, гледащ към пустия плаж. Чувствах се така, сякаш бях преживял първия сточасов ден в живота си.

— Мислех си за Марси, за Фентън и Ханк — казах аз. — Не трябваше да ги замесваме в това.

— Малко е късно, Джак. А и те го искаха — нетърпеливо добави Мак. — Надявам се, че имаш и други козове, освен тези, които извади днес.

— Какво ще кажеш за свидетелските показания на Джейц? — попитах го аз.

— Това е най-доброто засега. Но не доказва намесата на Нюбауър. Ни най-малко. Къде е тежката артилерия на доказателствата, Джак?

— Не можем да прескачаме отделните етапи, Мак — отвърнах аз. — Както се изразяваше моят стар преподавател по стратегия и тактика на съдебния процес Фенинг, най-напред трябва „да си направим лодката“.

— Е, хайде прави тази проклета лодка и гледай да може да плава. А сега ми помогни, Джак. Трябва да се пъхна в спалния чувал. Освен това законът ми забранява да разговарям с теб.

Помогнах му да се напъха вътре и го прегърнах силно. Беше останал само една торба е кокали.

— Недей да остаряваш, Маклин — рекох аз. — Прекалено си ми нужен.

— Имам чувството, че за последните десет часа съм остарял с десет години. Това не е много хубаво, като се има предвид, че сутринта се събудих на осемдесет и седем.