Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (17)

14.

Денят на погребението на Питър беше най-ужасният в живота ми. От седмица блуждаех наоколо като в някакъв транс — празен отвътре, нереален като призрак. Когато се върнах на работа, Полин Грабовски намина да ми каже колко много съжалява за смъртта на Питър, а Калтака, който очакваше изпълнението на смъртната си присъда, мило ми изказа съболезнованията си по телефона. Що се отнасяше до всички останали служители на „Нелсън, Гудуин и Микел“, те, както обикновено, се придържаха към деловия тон.

Всяка вечер след работа аз се прибирах в апартамента си на Сто и четиринайсета улица, две пресечки на юг от Колумбийския. Моите съквартиранти си бяха заминали у дома за лятната ваканция, а аз лежах на матрака, единствената мебел, останала в стаята, и по малкото транзисторче, което имах от дванайсетгодишната си възраст, слушах как „Янките“ губят три точки поред.

В петък вечер изтичах до Пен Стейшън и хванах последния влак. Дана не ме чакаше на гарата в Монток, както се бях надявал през цялото това тричасово пътуване. От гарата до дома беше към три километра, тъй че реших да вървя пеша, вместо да се обадя да ме вземат с колата. Реших, че разходката ще ми се отрази добре.

След петнайсет минути тъмните прозорци на малкия градски център останаха зад гърба ми и аз се заизкачвах по стръмния и дълъг склон на възвишението. Нощта беше изпълнена със звезди, а щурците вдигаха повече шум от случайните автомобили. Чудех се какво ли се е случило с Дана.

Минах покрай каменните руини на Историческото общество и покрай сградата на градската библиотека с нейната семпла архитектура в бяло, типична за шейсетте години, където често се бях отбивал по пътя от училище за вкъщи.

С Питър бяхме изминавали тази отсечка хиляди пъти и всяка пукнатина по паважа ми се виждаше позната. Бяхме се разхождали по него, бяхме тичали, прелетявали със скейтборд и с велосипед, и то в най-лошото време на Лонг Айланд, като понякога Питър едва успяваше да се задържи върху рамката на велосипеда ми. И макар че ни беше забранено, често пътувахме на автостоп. Монток е може би едно от последните места в страната, където шофьорите обикновено спират, за да вземат в колите си някой закъсал стопаджия.

Минах покрай № 27, тръгнах по Дич Плейнс Роуд и изминах острия завой в близост до крайбрежния паркинг. Пикапът на баща ми беше паркиран на алеята за коли. Предположих, че Мак все още „скубе“ колегите си в седмичната игра на покер.

Ако все още бях буден, когато се върне, той щеше да изсипе печалбата си на кухненската маса и двамата щяхме да изпием по едно питие преди лягане, замезвайки с оризови пръчици.

В къщата беше тъмно, затова отворих лепкавата гаражна врата колкото е възможно по-тихо и влязох през кухнята. Грабнах бутилка бира и седнах в прохладния и приятен мрак. Набрах телефонния номер на Дана, но ми отговори телефонният секретар. Какво ли ставаше?

Седях в тъмната кухня и си мислех за последния път, когато с Питър бяхме заедно. Две седмици преди той да умре, двамата вечеряхме в моден ресторант на Ийст Секънд Стрийт. Обърнахме две бутилки червено вино и си побъбрихме. Божичко, той беше такова щастливо хлапе. Беше малко смахнат, но имаше добро сърце. Дори не се подразних, когато сервитьорката си написа телефонния номер отзад на врата му.

По неизвестни причини започнах да мисля за случая, който ме чакаше в кантората, за Калтака и за неговия живот в очакване на смъртната присъда. Общото между тях с Питър беше нищожната цена, която настоящите власти даваха на живота им. Правителството толкова високо ценеше Калтака, че дори не си даваше труд да провери дали ще екзекутират когото трябва. А убийството на Питър бе нещо толкова незначително, че дори не беше необходимо да се разследва.

Мощен трясък прозвуча точно над главата ми и прогони всички тези мисли. Какво ставаше, дявол да го вземе? Някой се беше вмъкнал с взлом през прозореца в стаята на Питър и беше съборил шкафа.

Грабнах тигана от печката и се втурнах нагоре по стълбите.