Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (10)

7.

Година след пристигането на родителите ми в Монток баща ми построил малката къща с три спални по средата на пътя между града и морския фар. Бил съм на две години, когато сме се преместили в нея. Питър се роди пет години по-късно. Макар че през последните няколко години той прекарваше повечето от нощите си в дома на едно или друго гадже, никога не се изнесе официално от къщи.

Това може би щеше да представлява проблем, ако майка ми Катрин беше все още у нас, но ние от дълго време живеехме в къща без вечерен час, населена само с мъже.

Веднага щом влязохме през вратата, баща ми и дядо ми, залитайки, се добраха до леглата си. Ние с Дана грабнахме бутилка „Джеймисън“ и две чаши от дебело стъкло. Заизкачвахме се по стръмната дървена стълба до старата спалня на Питър.

— Идвам след теб — прошепна Дана.

Посегнах назад, хванах ръката й и я стиснах силно.

— Радвам се.

Отново се удивих колко оскъдно е обзаведена стаята на Питър. Имаше стол и бюро от светло дърво до едната стена срещу ъгловите легла. Ако не смятаме един дребен и маловажен детайл — черно-бялата снимка с големината на пощенска марка на великия саксофонист Чарли Паркър, която Питър беше залепил над леглото си, — можеше да се намираме и в мотел номер 6 например.

Предполагам, че стаята изглежда така, защото Питър не е искал да си мисли, че ще живее тук постоянно. Това ме накара да се почувствам още по-зле, сякаш е смятал, че за него никъде няма истински дом.

Дана сложи един от старите компактдискове на Питър със запис на Сони Ролинс. Преместих двете легла едно до друго и двамата се излегнахме на тях. Прегърнахме се.

— Не мога да повярвам — прошепнах аз.

— Знам — тихо каза Дана и ме притисна още по-силно.

Уискито достатъчно бе избистрило мозъка ми, за да проумея, че всичко това е абсурдно. Пълен абсурд. Не беше възможно брат ми да е решил да отиде да плува точно в онази нощ. За него топлината беше от свръхважно значение, бе нещо като единствена религия. Дори да ги нямаше огромните вълни, 18-градусовата температура на водата щеше да го накара да се откаже.

Още по-малко вероятно беше да се е самоубил. Не знам как бе успял да си го позволи, но той току-що си беше купил мотоциклет за 19 хиляди долара! Беше чакал шест месеца, за да вземе мотоциклет в точно определен нюанс на синьото и той не беше на повече от шест хиляди километра. Никой не си мие мотоциклета по два пъти на ден, ако замисля самоубийство.

И освен всичко, през следващата седмица той имаше насрочена дата, за да се снима за реклама на дънки „Хелмут Ланг“. Беше ми се обадил в работата, за да ми каже, че някакъв асистент на фотографа Херб Риц го бил забелязал в „Токхаус“ и му изпратил договор. Питър се опитваше да омаловажи събитието, но не можеше да измами никого, особено мен.

Дана напълни отново чашата ми и ме целуна по челото. Отпих голяма глътка уиски. Спомних си как в детските години с Питър обичахме да се борим в тази стая, като играехме една игра, наречена „кой е цар на леглото“. Сега осъзнавах, че в повечето от случаите братята се бият, защото това е просто един претекст да се прегърнат.

След това разказах на Дана за един есенен следобед, може би преди дванадесет години. Направо пелтечех, но тя ме остави да продължа.

— Всяка събота една група момчета играехме тъчфутбол на игрището зад гимназията. Онзи ден за първи път взех Питър със себе си. Макар че беше пет години по-малък от всички останали, аз гарантирах за него. Бил Конуей, едно от двете момчета, които ръководеха играта, се съгласи, макар и неохотно, и му позволи да участва. Все пак Питър беше последният член на нашия отбор и нашият куотърбек през целия следобед нито веднъж не хвърли топката към него. Питър се чувстваше благодарен, че са го включили в играта на големите, и нито веднъж не се оплака. Слънцето бързо залязваше, играта замря. Изцеждахме последните си сили. В бъркотията аз казах на Ливолзи да хвърли топката на Питър. Другият отбор беше престанал да го покрива преди един час. По някаква неизвестна причина Ливолзи ме послуша. При последното хвърляне той изпрати всички други защитници на една страна, а Питър — на друга. После се засили и хвърли топката почти в средата на игрището. В този момент Питър беше само една дребничка фигурка, застанала самотно на фона на залеза почти в дъното на игрището. За жалост самият Ливолзи съвсем не беше бъдеща футболна звезда. Пасът му се оказа много неточен. Питър се затича след топката в последния момент, подскочи и направо прелетя над игрището, подобно на някакъв герой от онези анимационни филми в забавен кадър. Кълна ти се, нито един от присъстващите няма да забрави този случай. Ливолзи го споменава всеки път, като се видим. Дана, той беше деветгодишен. И тежеше двайсет и осем кила. Това момче можеше да постигне всичко, което си поискаше. Той можеше да стане, какъвто си пожелае, Дана. Имаше всички дарби.

— Зная, Джак — прошепна тя.

— Но не това беше най-хубавото, Дана. Най-хубавото беше пътуването до дома. Питър беше страшно щастлив, усещах го. Никой от нас не продумваше. Не беше необходимо. Големият батко каза, че Питър може да го направи, и той го направи. Не ми пука какво мислят другите, това е най-прекрасното нещо на света. По целия път до дома ние споделяхме онова чувство на лекота и безметежност, което те обзема, когато постигнеш нещо наистина трудно. Велосипедите ни се носеха във въздуха. Почти нямаше нужда да въртим педалите.

Едва изрекох последните думи. Разплаках се и щом веднъж започнах, нямаше спиране в продължение на цели двайсет минути. После ми стана толкова студено, че зъбите ми започнаха да тракат. Не можех да повярвам, че никога повече няма да видя Питър.