Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (7)

4.

Семейство Мълън се качи на задната седалка на полицейската кола, а Дана седна отпред до Белнап.

Гледах я през издрасканата преграда от плексиглас и ми се виждаше безкрайно далечна. Обърна се и ми прошепна: „О, Джак!“, а след това млъкна, неспособна да продължи.

С включени светлини, но без сирената, ние напуснахме празния паркинг и се понесохме на запад през тихия център на града.

— Снощи беше голямото парти по случай Деня на загиналите — наруши ужасяващата тишина дядо ми. — Питър отиде да паркира колите, както обикновено. Около девет хапнал нещо за вечеря. Но когато партито приключило и дошло време Питър да докара колите, него никакъв го нямало. Забелязали отсъствието му, но тъй като се е случвало и друг път, никой не обърнал особено внимание. Преди два часа доктор Елизабет Позидент разхождала ротвайлера си. Кучето направо побесняло. Тя хукнала след него и едва не настъпила тялото на Питър. Било изхвърлено от вълните на брега в края на имението на Нюбауър. Той все още е там, Джак. Не им позволих да го преместят, докато ти не дойдеш.

Слушах тихия, хриплив глас на дядо ми. Той е човекът, който най-лесно можеше да ме утеши и да ме накара да разбера станалото, но аз не проумях и дума от това, което каза.

Чувствах се напълно чужд на гледката зад прозореца на колата. Спортни стоки „Плаза“, мотел „Мемъри“, ресторантът „При Джон“ и „Пъф и Път“ ми изглеждаха съвсем непознати. Нещо с цветовете не беше наред, бяха прекалено ярки и наситени. Целият град изглеждаше така, сякаш бе радиоактивен.

През останалата част от пътя седях на издутината между двете седалки до баща ми Джон Самюъл Сандърс Мълън и дядо ми Маклин Рийд Мълън, усещайки съсипващата мъка на единия и съсипващата ярост на другия. Не помръдвахме, не говорехме. Образът на Питър току изникваше в съзнанието ми, сякаш там имаше прожекционен апарат.

Полицейската кола на Белнап най-накрая зави по Блъф Роуд и с бясна скорост премина през отворените порти на имението на Нюбауър, след което се отдалечи от къщата и заслиза бавно надолу по черния път. Спря на сто метра от мястото, където яростният и разпенен прибой се блъскаше в брега. Мястото, където беше умрял брат ми.