Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (26)

23.

Джейн бръкна в една смачкана спортна чанта, измъкна оттам папка с надпис „Мълън, Питър 5/29“ и я сложи на масата. После извади цилиндричен пластмасов калъф с цветни диапозитиви и вдигна един към светлината.

— Погледни тези — каза тя, присвила очи. — Това са клетки, които изстъргах от вътрешността на белите му дробове. Виждаш ли каква форма имат и как са оцветени по края?

На снимките се виждаха купчини от малки кръгли клетки с големината на монета от 10 цента, обагрени в розово.

Джейн извади друг набор от диапозитиви.

— А тези са от белодробната тъкан на мъж, който е бил изваден от Лонгайландския пролив пет дни преди Питър. Клетките са почти два пъти по-големи и много по-тъмни на цвят. Това е, защото давещата се жертва се бори за въздух и вдишва вода с дробовете си. Такива клетки като на Питър намираме в труповете, които са били хвърлени в океана, след като са спрели да дишат.

— Но как е умрял тогава?

— Точно както изглежда от пръв поглед — отвърна тя, като внимателно пъхаше диапозитивите в съответните им калъфи. — Пребили са го до смърт.

Тя отвори отново дебелата кафява папка и измъкна снопче черно-бели снимки.

— Знам, че в онази нощ си видял Питър на брега, но студената вода забавя подуването на плътта и ограничава потъмняването й. Трябва да те предупредя, че тук изглежда много по-зле.

Джейн ми връчи снимките. Обезобразеното лице на Питър изглеждаше неузнаваемо. Положих огромни усилия да не извърна поглед. На плажа красотата му изглеждаше почти непокътната. На снимките кожата беше придобила ужасен сив цвят. От раните бе заприличал на човешка боксова круша.

Джейн бръкна още по-дълбоко в купчината и измъкна рентгеновите снимки. Те документираха побоя, поне що се отнася до счупените кости. Бяха десетки. С върха на писалката си тя ми показа едно ясно счупване в горната част на гръбначния стълб на Питър.

— Ето това го е убило — каза Джейн.

Недоверчиво поклатих глава. Ставаше все по-невъзможно да овладявам гнева, който се беше трупал в мен през последните две седмици.

— И какво трябва да направиш, за да докажеш, че някой е бил убит? Да извадиш куршум от главата му? — с отвращение попитах аз.

— Това е добър въпрос, Джак. Преди две седмици изпратих предварителния си доклад в ийстхамптънското полицейско управление, както и на окръжния прокурор, но досега няма никаква реакция.

На път към къщи през цялото време проклинах Франк Волпи. Той имаше докладите за случая на Питър и не беше направил нищичко, дявол да го вземе! Продължаваше да говори за удавяне, за самоубийство. Как, по дяволите, биха могли да покрият подобно нещо? Срещу кого се бях изправил?

Когато се прибрах късно в онази нощ, Мак хъркаше на канапето във всекидневната. Свалих му очилата и обувките и го завих с едно тънко одеяло за през нощта. Нямах сили да го събудя и да му кажа какво съм открил.

Тогава ми светна. Влязох в кухнята и набрах номера на Бърт Киърнс — репортера от „Ийст Хамптън Стар“, който на погребението на баща ми успя да пъхне в ръката ми листче с телефонния си номер. Десет минути по-късно Киърнс стоеше пред вратата с магнетофон и два репортерски бележника в ръце.

— Божичко, ти си по-бърз от доставките на китайска храна — рекох аз.