Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (25)

22.

Напуснах фризьорския салон на Сами и се отбих в един бар, наречен „Улфис“. Намира се в същата богато озеленена част на Ийст Хамптън, където Джаксън Полак обичал да рисува, да пие и да се блъска с колата си в дърветата.

Поръчах си чисто кафе и една бира и седнах на бара, мислейки върху онова, което ми предстоеше да направя оттук нататък. Накрая измъкнах от портфейла си едно смачкано листче и набрах телефонния номер, изписан на него.

Отривистият глас от другата страна на линията принадлежеше на доктор Джейн Дейвис. От десет години не бях разговарял с нея, нито я бях виждал. Но в гимназията бяхме близки — още преди времето, когато за всеобщо удивление тази учена жена с национален принос се забърка с моя приятел рибар Фентън Гидли.

Джейн, която беше избрана да произнесе речта при получаването на гимназиалните ни дипломи, спечели пълна стипендия за СЪНИ Бингхамптън, а след това продължи образованието си в Харвардския медицински колеж. От Фентън научих, че през следващите две години е живяла в Лос Анджелис и е завеждала Травматологията в централна болница в Сейнт Луис, преди да се изтощи напълно. Сега тя беше главен патолог на лонгайландската болница и главен съдебен лекар на окръг Съфък.

Джейн имаше още един час работа в лабораторията, но каза, че можем да се срещнем след това, и ми обясни как да стигна до дома й в Ривърхед.

— Ако пристигнеш пръв, ще можеш ли да изведеш Айрис на малка разходка? — попита ме тя. — Ключовете са под предпоследната саксия. И не се притеснявай, тя е много миличка.

Постарах се да пристигна по-рано. Айрис, загладена кучка със светли очи, от породата ваймар, беше извън себе си от благодарност. Макар че е едра като доберман, тя не е зло куче боец, а дружелюбна и любвеобилна. Още щом й отворих вратата, залая и се затича към мен, подхлъзвайки се по излъскания паркет.

През следващите петнайсет минути тя ме накара да препускам през мъничката й лична територия, като опикаваше невидимите й граници.

Това ни свърза едва ли не за цял живот и двамата доволно седяхме рамо до рамо на предната веранда, когато синьото волво на Джейн спря пред нас.

После влязохме в кухнята, Джейн сипа суха кучешка храна за Айрис, кафе за мен и светлокафяв портвайн за себе си. През последното десетилетие нейната върлинеста и недодялана фигура бе придобила атлетична грация, но тя все така прашеше от интелигентност.

— Напоследък имахме доста подозрителни смъртни случаи в Лонг Айланд — каза Джейн. — Тъй че успях да прекарам доста време с Питър.

Тя подръпна полупрозрачните уши на Айрис и ме погледна втренчено.

— И какво откри? — попитах аз.

— Първо на първо, Питър не се е самоубил — отвърна ми Джейн.