Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (42)

40.

Бях се захванал с почтен юридически труд в полза на Калтака. Всъщност работата доста приличаше на класическото обучение по служебна защита, с каквото се бях занимавал през пролетта в Колумбийския. На бюрото си бях разтворил две публикации на Националния институт по съдебна защита, а също така и „Основи на съдебните техники“ от Томас Моет, когото студентите по право наричаха просто Моет.

Телефонът иззвъня и аз грабнах слушалката. Беше Лора Ричардсън, административната секретарка на Монтроуз. По дяволите.

— Бил ме помоли да проверя дали е удобно да дойдеш — каза тя.

— Моментът не е много подходящ — отвърнах аз. — Затънал съм до гуша в работа.

— Ще те чакам пред асансьора.

Нейното обаждане мигновено повиши нивото на адреналина в кръвта ми като миналия път. Този път се страхувах по-малко от онова, което ми готвеше Монтроуз, отколкото от собствената си реакция. За да поуспокоя сърцебиенето си, аз обиколих целия етаж, преди да се кача в асансьора.

— Какво те задържа? — попита Лора, когато пристигнах на четирийсет и третия етаж.

Вместо да ме заведе право в кабинета на Монти, тя ме въведе в малка и елегантна конферентна зала и ме настани до лъскава черна маса, осветена от четири прожектора. Това пък какво беше?

— Изчакай тук — ми каза, преди да затвори вратата. — Няма да е повече от две минути.

Ако сте работили в голяма корпорация, сигурно сте били жертва на този вид безкръвно насилие. Първо ви викат на спешно съвещание, а след това ви посреща секретарка, която ви моли да седнете и да почакате.

Направих както ми наредиха, но в главата ми гъмжаха въпроси. Защо седя тук, скръстил ръце в скута си? Защо им съдействам? След десет минути вече не издържах на този горещ стол. Разходих се навън.

Когато Ричардсън ме видя да се разхождам свободно, помислих си, че ще натисне алармения бутон.

— Отивам в тоалетната — обясних й аз.

Успокоената Ричардсън успя да придаде на лицето си подходящо изражение.

Когато се върнах в залата за конференции, заварих там Бари Нюбауър. Вместо да бъда изненадан или шокиран, както вероятно би трябвало да се почувствам, аз бях готов за първия удар. Това всъщност беше първата му реакция на смъртта на Питър.

— Здравей, Джак — каза той. — Не зная дали някой ти е споменавал, но аз съм клиент на тази фирма.

Нюбауър намести върху квадратните си рамене сакото на черния италиански костюм, ушит по поръчка, и седна. В края на краищата той бе просто един мъж със среден ръст и на средна възраст, но излъскан и старателно режисиран. Всеки щрих — от идеалния тен до безупречната му прическа и до хилядадоларовите сребърни рамки на очилата, показваше специалния му статут в този свят.

— Знаеш ли защо съм тук, Джак?

— Най-после си се наканил да изразиш съболезнованията си? Това е покъртително.

Той удари с юмрук по масата.

— Виж какво, нагло копеле такова. Явно си си набил в дебелата глава, че аз имам нещо общо с онзи нещастен случай с брат ти. Помислих си, че вместо да се занимаваш с малкото си аматьорско разследване, може би ще поискаш да говориш директно с мен.

Не ме покани, но аз реших също да седна.

— Добре. И така, откъде започваме?

— Аз не съм убил Питър. Аз харесвах брат ти. Беше добро хлапе, с хубаво чувство за хумор. И за разлика от другите гаджета на Дана, аз наистина го харесвах.

Не можах да се сдържа и се поусмихнах.

— Приятно ми е да го науча. Как е Дана?

— Дана е все още в Европа, Джак. Малка ваканция. Чуй сега какво ще ти кажа. Единствената причина да говоря сега с теб е обичта, която изпитвам към дъщеря си. Не бъди толкова наивен да вярваш, че ще допусна да ме клеветиш в пресата, да влизаш в частната ми собственост и да ровиш в компютрите на моите служители, без това да има някакви последици. Моля, смятай, че съм те предупредил, Джак. И това е приятелско предупреждение, защото, както вече казах, аз те харесвам.

Докато Нюбауър правеше демонстрации на сила, аз си мислех за Фентън, който се е давил, обут с ботушите си, за уволнения Ханк, за Марси и Моли, които се страхуваха да шофират колите си. Изтърпях го, доколкото ми беше възможно, а след това станах и заобиколих масата значително по-бързо, отколкото бе смятал за възможно.

Извих му ръцете, стиснах го за врата и го заковах на стената. Лятната работа по фермите и в корабостроителницата на Джепсън ме беше направила по-силен от него, въпреки упражненията с личния му треньор.

— Мислиш си, че никой не може да те докопа — изсъсках през зъби. — Е, не е така. Разбра ли? — Малко по-силно стиснах врата му.

— Правиш огромна грешка — каза Нюбауър с разкривено лице. Болеше го малко. И това ми харесваше.

— Не, ти правиш огромна грешка. Не знам каква е проклетата причина да се месиш в разследването на убийството на брат ми. Но истината беше потулена. Приятелите ми пострадаха, защото се опитваха да се доберат до фактите.

Нюбауър започна да се бори по-яростно, но аз го държах здраво.

— Пусни ме, копеле! — нареди ми той.

— Ъхъ, добре — казах аз и най-после пуснах този кучи син.

Тръгнах да излизам от залата за конференции, но след малко спрях и се обърнах към Нюбауър.

— Не знам точно как и кога, но брат ми ще получи справедливост. Обещавам ти.

Косата му беше разрошена, а сакото — измачкано, но Нюбауър бе успял до голяма степен да възвърне самообладанието си.

— Ще свършиш като брат си — рече той. — Обещавам ти.

— Е, Бари, значи и двамата сме предупредени. Доволен съм, че си побъбрихме.