Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (81)

79.

Намерих се в дъното на голям гардероб между благоуханни редици от блузи, рокли и панталони, шити по поръчка. Светнах с фенерчето, за да го огледам. На всяка полица имаше етикет с името на дизайнера: Гучи, Вера Уонг, Калвин Клайн, Ралф Лорън, Шанел. Проправих си път през гората от лен, коприна и кашмир и стигнах до открехнатата врата на гардероба. На петнайсет крачки от мен Дана спеше в леглото си.

Време беше за един акт на справедливост. Въпросът беше дали Дана е пряко замесена в убийството на Питър. Вече знаех доста за случилото се в онази нощ. Знаех, че Питър е получил напарфюмирана бележка, написана на хартия за писма като нейната, а може би и нейната. Но аз бях почти сигурен, че каквито и да са били отношенията й с Питър, те са приключили доста преди нощта на смъртта му. В съда тя беше излъгала заради баща си.

Затова реших да направя това посещение — Дана бе по-скоро жертва, отколкото съучастница. Може би не беше най-добрият човек на света, но не бе и убийца. Била е подложена на сексуален тормоз от собствения си баща. Да спи зло под камък, казах си аз.

Без да откъсвам поглед от редиците скъпи обувки и джинси, пръснати наоколо, аз се измъкнах от гардероба й, а след това и от спалнята. Озовах се в широк коридор, който водеше към отделните спални на родителите й. Стори ми се, че се намират на светлинни години оттам. От двете ми страни имаше редици от картини на Полак, Кьонинг и Феърфийлд Портър, всички рисувани в Хамптънс. Малките червени лампички на алармената система трепкаха в мрака.

Някой пусна водата в тоалетната вдясно. Замръзнах до стената.

Един тъмнокож тип по боксерки излезе от тоалетната. Кой, по дяволите, беше тоя? Какво правеше в тази част на къщата?

Изглеждаше около деветнайсетгодишен, индиец или пакистанец; бе почти толкова красив като Питър. Отпуснат след половия акт, той се носеше в безтегловност към крилото на гостите. Заместникът на Питър, дявол го взел!

Още няколко крачки и ето ме пред спалнята на Бари Нюбауър. Последният ден — всъщност цялата последна седмица — представляваше един безкраен кошмар. На всеки няколко часа установявах, че се занимавам с нещо или се замесвам в нещо, което не бива да правя. Все още можех да се върна. Не беше късно. Бе като в сцена от онези филми на ужасите, когато ти се иска да извикаш: Не го прави! Не отваряй тази врата, Джак!

Не се вслушах в този глас, разбира се.

Извадих пистолета й бутнах вратата на Нюбауър. Сърцето ми биеше до пръсване. Никога по-рано не бях стъпвал в тази стая. Дори през месеците на връзката ми с Дана за мен входът беше забранен.

Помещението бе почти празно и наподобяваше мансарда с грубия си дъсчен под. До еркерния прозорец имаше кът за гости: телевизор с плосък екран, черен кожен диван и кресла в тон с него.

Още пет крачки ме деляха от огромното легло, което бе истинско произведение на изкуството от дърво и стомана. Чувах шумното дишане на Нюбауър. Все едно че дъвчеше нещо в съня си.

Като в някакъв транс предпазливо прекосих дъсчения под. Лежеше опънат по гръб, инстинктивно кръстосал ръце върху черните си копринени слипове. От ъгълчето на устата му се стичаше слюнка. Дори сега, в това безсъзнателно състояние, той демонстрираше всички атрибути от прекрасния портрет на корпоративен бос, който си почива.

Опасявах се, че ако продължавам да го гледам, той ще усети присъствието ми, затова коленичих ниско до леглото. От раницата си извадих ролка сребрист изолирбанд. Сърцето ми щеше да се пръсне.

Все още клекнал, развих около петнайсетсантиметрово парче. Ето това беше. Броих до три, поех си дълбоко дъх и натиснах лепенката върху устата на Нюбауър, преди да успее да издаде и звук. Силно. Така яко я притиснах към бузите му, че главата му потъна във възглавницата. Освободих едната си ръка и опрях цевта в носа му.

В продължение на един дълъг и тежък миг ние бяхме свързани в някаква негативна хармония — той бе също толкова шокиран и разярен, колкото и аз.

Изведнъж Нюбауър започна да се бори, опитвайки се да сграбчи пистолета. Но аз бях в много по-добра позиция. А бях и по-силен. Изтръгнах пистолета, отстъпих назад и с все сила го халосах по ухото. Нюбауър престана да оказва съпротива. Само тъмните му очи изразяваха гняв и омраза. Как смееш, копеле?

Обърнах го по корем и му сложих белезници. После го дръпнах да се изправи на крака и омотах още от сребристата лепенка около бедрата му, ограничавайки движенията си до минимум в окосмената област.

— Добро утро — най-накрая рекох аз. — На делото каза, че си си направил труда да ми изразиш съболезнованията си. Искам да ти кажа, че онази дискусия не беше задоволителна нито за мен, нито за семейството ми. Върнах се, за да я продължим.