Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (53)

51.

В продължение на трийсет мъчителни секунди всички си разменяхме бързи и яростни погледи като в популярна японска драма.

— Не се правете на толкова развълнувани, че ме виждате — накрая каза Дана. Тя се обърна към тъмнокосата непозната. — Аз съм Дана. Приятелката на Джак. Поне така мисля.

— Полин.

След като свих рамене и погледнах извинително Полин, аз се обърнах към моята самообявила се приятелка.

— Полин е моя много добра приятелка от „Нелсън, Гудуин и Микел“ — обясних аз и веднага съжалих за това.

— Където вече не си на работа, доколкото разбрах.

— Предложиха ми да скоча със златен парашут.

— И така, какво правиш тук? — Дана попита Полин. — Адвокатка ли си?

— Аз съм детектив — отговори й Полин с равен и безизразен глас.

— И какво разследваш?

— Ти самата се държиш като следовател — каза Полин. И без това всичката топлина и задушевност на вечерта се бяха стопили безследно.

— Извинявай, опитвах се да водя разговор.

Що се отнасяше до Мак, той все още не беше продумал. За да е съвършено ясно на чия страна е, той дори не погледна Дана. Не погледна и мен, но не ми беше необходимо да видя лицето му, за да разбера колко е разстроен и че смята всичко за моя грешка.

След като беше изтърпяла достатъчно от тази сапунена опера, Полин стана да си върви.

— Вечерята беше прекрасна — каза тя и се усмихна на Мак. — Както и всичко останало.

— Ти беше най-добрата част от всичко, момичето ми — рече Мак, като се изправи и силно я прегърна. — Нека да те изпратя до колата ти.

— Не е необходимо да си тръгваш — обадих се аз.

— О, трябва — отвърна Полин.

После двамата тръгнаха ръка за ръка, все едно че нас с Дана ни нямаше.

— Нека да те изпратя, Полин — казах аз. — Моля те. Трябва да поговорим.

— Не — отговори Полин, без да се обърне. — Остани да поговориш с приятелката си. Сигурна съм, че имате много да наваксвате.