Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (33)

31.

Заради Калтака, а вероятно и защото не бях готов да зарежа напълно адвокатската си кариера, аз се върнах в „Нелсън, Гудуин и Микел“ и прекарах целия петък, работейки върху последното обжалване на присъдата. Сутринта прегледах отново съдебните протоколи и бях вбесен от нищожните усилия, които бе положил определеният му от съда адвокат.

Обядвахме заедно с Полин и тя ми каза, че все още обмисля моето предложение да работи на страната на добрите. Не знам за какво друго си говорихме, но изведнъж се оказа, че вече е три следобед, и ние се втурнахме обратно към офиса. Поотделно.

Останалата част от деня посветих на отговора ей до тексаския съдия. Доколкото мога сам да преценя, беше доста убедителен. Минаваше единайсет през нощта, когато изпратих едно копие на Ексли с електронна поща.

Макар да бях доволен от изминалия ден, щом се качих на мотоциклета на Питър и смъкнах козирката на синия му предпазен шлем марка „Арай“, аз започнах да се връщам назад в живота си, сякаш гледах някаква потискаща стара видеолента. Ровенето в душата не беше добра идея точно в този момент. Не можех да се похваля с кой знае какви безкористни и благородни постъпки в живота си.

За сметка на това никак не ми беше трудно да се сетя за лошите. Най-позорната случка, която си спомних, беше отпреди седем години. Това стана в Мидълбъри, бях на двайсет и една, а Питър трябва да е бил на тринайсет. През зимната ваканция бе дошъл да прекара един дълъг уикенд с големия си брат. Късно вечерта взехме колата на съквартиранта ми и отидохме да купим малко китайска храна. На връщане едно местно ченге ни спря заради счупения заден фар. Оказа се гадняр и реши да претърси колата.

Сега ми идва наум, че онази нощ ченгето играеше ролята на достойния гражданин, а ние бяхме малките богати негодници. Затова не спря да претърсва колата, докато не откри една мършава цигарка с марихуана. Обясних му, че колата е на моя съквартирант и че ние не сме и предполагали, че в нея има марихуана. Но той не обърна внимание на думите ми и ни поведе с Питър към участъка, за да ни глоби за притежание на наркотици.

Когато пристигнахме там, Питър заяви, че тревата е негова. Не направих нищо, за да го опровергая. После Питър ми каза, че било близко до акъла. Канех се да кандидатствам в юридическия институт; той дори не мислеше за колеж. Аз бях пълнолетен; той не беше, тъй че нищо не можеха да му направят.

Но, разбира се, именно поради тази причина онова, което не направих, изглеждаше толкова ужасно. Какъв пример за подражание бях аз за малкото си братче?

Ясно си спомням момента, когато ченгето се обърна към мен и ме попита дали е вярно, че тревата е на Питър, а аз само свих рамене.

Лоша идея беше да си припомням отново тази случка, докато карах мотора на Питър. Сякаш ме разтърси електрически ток. Едва се овладях в натоварения трафик на магистралата за Лонг Айланд. Една седмица след като ни бяха арестували във Върмонт, делото отпадна заради неправомерен обиск. Никога не признах пред Питър колко съм сбъркал. Каквото и да беше направил брат ми, за да го убият, знаех, че съм му помогнал да се плъзне по наклонената плоскост.