Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежната къща (54)

52.

— Надявам се, че не съм прекъснала нещо — каза Дана. Устните й бяха нацупени, но очите й се усмихваха хитро.

— Не, не си. Какво правиш тук, Дана?

— Е, не можеш да очакваш от едно момиче да се откаже без борба — отговори ми тя с една от своите обезоръжително неуверени усмивки.

— От два месеца не сме се виждали, нито сме разговаряли. Идеята беше твоя, не помниш ли?

— Зная, Джак. Бях в Париж. И във Флоренция. В Барселона. Имах нужда от малко време, за да си помисля.

— И така, Дана, какво реши, докато беше в Европа? Успя ли да останеш насаме със себе си?

— Ти ме постави в невъзможно положение, Джак. Ти или баща ми — трябваше да избирам.

— Пълна безизходица явно. И татко ти подари едно пътешествие до Европа, нали така?

— Понякога не знаеш какво говориш, Джак. В много отношения баща ми е прекрасен човек. Страхотно се държи с мама. Винаги сляпо ме е подкрепял, с каквото и да се заема. А и той ми е баща, за бога! Какво искаш да направя?

Нейната дъщерна обич ме накара да усетя колко ми липсва моят баща.

— И така, какво те доведе тук тази вечер?

— Ти — отговори Дана и впери поглед в лицето ми. — Липсваш ми дори повече, отколкото предполагах. Исках да го знаеш, Джак. — Докосна ръката ми и аз едва не подскочих. — Божичко, ти ме мразиш, нали? — Очите й се напълниха със сълзи. — О, Джак, няма ли какво да ми кажеш?

— Предполагам, че си чула за разследването — отвърнах аз.

Тя рязко отметна глава и русите й коси се разпиляха.

— Не мога да повярвам, че някой наистина смята, че моето семейство има нещо общо със смъртта на Питър. А ти вярваш ли го, Джак? Какво изобщо те кара да мислиш, че Питър е бил убит?

— Тялото му беше покрито с рани, Дана. Бил е пребит на вашия плаж. Иска ми се да беше го видяла.

— Много хора смятат, че вероятно бурята му е причинила това.

Все още не можех да повярвам окончателно, че Дана е преминала в другия лагер. И все пак знаех, че ще е истинско безумие да й разкажа за тежката работа, която бяхме свършили с Полин през изминалите два месеца.

— Дана, ти не остана до мен, когато имах нужда, а аз наистина се нуждаех от теб — казах й.

Сълзите продължаваха да се стичат по бузите й.

— Съжалявам, Джак. Какво бих могла да направя, за да ми повярваш?

— Преди да заминеш, ти ми каза някои неща. След това нито ми се обади, нито ми писа. Дори не ми изпрати картичка. И сега просто се появяваш ей така?

Тя избърса очите си.

— Джак, хайде да отидем някъде. Можем да си наемем стая. В „Мемъри“. Моля ти се, трябва да говоря с теб.

Тя протегна ръце и ме прегърна. Имах чувството, че правя огромна грешка. Изтръгнах се от ръцете й.

— Няма да ходим в „Мемъри“, Дана. Смятам, че трябва да си вървиш.

Дана скръсти ръце и гневно ме изгледа. Трансформацията беше невероятна.

— И така, коя е тя, Джак? Кучката, която беше тук преди малко?

— Моя много добра приятелка. Тя ми помага в разследването. О, това ми напомня нещо — как е Волпи?

Дана трепна, а после скочи от стола. Вече не хленчеше. Сега просто беше разярена. Татковото момиченце много приличаше на баща си.

Щом Дана си отиде, аз влязох в къщата, минах покрай намусения Мак, който гледаше играта на „Янки“ срещу „Ред Сокс“, и се опитах да се свържа с Полин на мобилния й телефон.

Или го беше изключила, или не искаше да говори с мен.