Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (99)

95.

На следващия ден Анди остана в хотела, докато аз продължавах да следя Ремликов. Успях да ги проследя — него и сина му — надолу по завоите сред планинския склон до адрес на улица „Хасан“ в центъра на града, където момчето взимаше уроци по шах.

А нощем я държах в прегръдките си. След като видя русокосия мъж, всичките й кошмари оживяха — автобусът, експлозията, Джеръд. Видях на лицето й същата болка като в спешното отделение след взривяването на автобуса. Ужасяващите събития се бяха възкресили в паметта й.

Онази нощ смятах, че е заспала, но се оказа, че лежи в мрака напълно будна. Веднъж или може би два пъти усетих как потръпва, после се отдръпваше от мен и заравяше глава във възглавницата. „Всичко е наред“, шепнех й и я прегръщах, за да й вдъхна смелост. Но много добре знаех, че нищо не е наред. Това лице, изскочило така внезапно като от ада, обърка всичко и неимоверно усложни ситуацията.

През следващата нощ, малко преди зазоряване, лежах буден и мислех, докато следях първите слънчеви лъчи да проникват плахо в хотелската стая.

— Знаеш ли какво ще правиш? — изненадващо ме попита Анди.

— Да. — Обърнах се и я погледнах.

Вече имах план, само че се страхувах да го споделя с нея. Много добре знаех, че няма да го одобри.

Трябваше да се доберем до Ремликов. Проблемът обаче бе в това, че той рядко напускаше дома си. Не можех да нахълтам там и да започна да сипя куршуми наляво и надясно. Този човек ни трябваше жив. Имаше само един начин, само едно средство.

Момчето.

Ясно ми беше колко мъчително ще е това за нея. Но се нуждаех от помощта й. Затова й казах какво трябва да се направи. И че то включва момчето.

— Ще бъде доста опасно — започнах, като се надигнах на лакът.

Прекрасно знаех за какво става дума. Момчето бе напълно невинно, също като нейния Джеръд. Но трябваше на всяка цена да се доберем до Ремликов, а това беше възможно само чрез най-обичаното му на този свят.

— Ник… — Тя поклати глава. — Не мога да го направя.

— Не сме дошли да му искаме услуга, Анди. Опитваме се да притиснем един професионален убиец да ни даде малко информация, което може да стане причина да загинем. Това е единственото му уязвимо място. Отдавна ти казах, че се нагърбваме с много трудна и опасна задача.

— Осъзнаваш ли какво искаш от мен? Молиш ме да причиня на друга майка същото, което сполетя мен самата.

— Знам какво искам от теб, Анди. — Протегнах ръце към нея. — Аз не съм убиец. Но онези са.

Тя се взря в мен, замислена дали съм способен на същото насилие като хората, отнели сина й.

— Давам ти дума, че каквото и да се случи, момчето няма да пострада.

— О, да, ще пострада. Ще пострада.

Погалих я по косата и отметнах няколко кичура от лицето й.

— Нужно ми е да ми кажеш „да“, Анди. Нуждая се от помощта ти, за да успеем.

— А ако не се съглася?

— Тогава ще се махнем оттук. Ще вземем самолета и ще се приберем у дома. Ще забравим за Кавело.

Анди пое дъх и обви коленете си с ръце.

— А ако кажа „да“… Какво ще стане след това?

— Ще пуснем момчето, Анди. Ще го пуснем да се прибере у дома си.

Тя поклати глава.

— Имах предвид Ремликов. Както и онзи, русия.

— Не знам. — Това бе всичко, което можех да й кажа. И то бе самата истина.

Тя кимна и се притисна към мен.

— То не бива да пострада — прошепна тя. — Момчето…

— Разбира се, че не няма. — Притиснах я още по-силно. — Обещавам.